Прочетен: 16884 Коментари: 44 Гласове:
Последна промяна: 02.05.2012 07:14
Бай Стойо имаше на Бранището ниска схлупена кошара, дето и поминуваше в окадена стаичка. В Павелско го чакаха жена и три деца, ама бащинията му бе далечко, та не му уйдисваше да прескача начесто в селото и затуй през повечето време си спеше в кошарата, отдето ката ден изкарваше по околните баири стотина брбва. Козите ги пускаше и през зимата, че местността не задържаше сняг, а пък овцете хранеше на място със сено от плевника и дъбови листници, натъкмени отрано и складени отвън на камари. Овчарлъкът бе подхванал още невръстен, че -не щеш ли - баща му го замори някаква зла болест, та си отиде млад и зелен, и той се озова при стадото. Изпърво му помагаха разни близки люде, но насетне изучи занаята изтънко и сам почна да храни къщата.
Бай Стойо не бе чак дотолкоз сиромах, ама немотията и него го притискаше сегиз-тогиз. На млади години, като зимуваше на Бяло море, веднъж си дойде от Боругьол само с три кучета и магаре, натоварено с кожи - мор натръшка до крак стадото му. Другош го емнаха някакви разбойници на връщане и му завлякоха половината стока. Оттогаз престана да ходи из беломорските пасища, ама още първата зима в кошарата го сполетя нова беда - една нощ глутница издави овцете, дето бяха се избавили при грабежа. Животът го бе чукал не един и два пъти, ама той мъчно се даваше и все му намираше чалъма, та се изправяше наново.
Като овчар бай Стойо си бе изградил тертипи, дето спазваше вече трийсетина години. Заплождаше стадото си по Петковден, та агнетата и яретата да почнат да се раждат през март, когато лютото на зимата е попреминало. А паднеше ли слана през есента, не извеждаше повече на паша заплодените овце, да не станат зян. Но случеше ли се пък овца да роди мъртво агне, а друга - две живи, ги разделяше помежду им, така че първата да отгледа чужда рожба и да се радва като на своя, а втората да изхрани само едното агне, че с двете хептен ще отслабне и млякото щ пет пари няма да струва. За разлика от другите сайбии, дето даваха мило и драго кой да надои повече ведра на предой (първо доене за годината), той нарочно пълнеше по-малко, хем да щади стоката си, хем и сефтето да е изпосле леко.
Подир нападението на глутницата той почна да варди стадото с четири каракачанки, всяка от тях с гюслюк – железен нашийник с шипове. Тъй ги приучи, че водеше ли билюка, двете кучета бяха отстрани, другите две - отзад, а при паша наобикаляха животните. В онова робско време вълците тъй се бяха намножили, че кучетата начесто се юрваха ту на една, ту на друга страна и нерядко някое се връщаше нахапано. Тогаз идеше ред на бай Стойовото знахарство, който цереше пострадалите ей тъй - нажежи стар калъч на огнището и го позадържи върху раната, сетне я мазне с нагорещено масълце и додето кучето се наскимти, го превърже с чисто парцалче. Понякога му се случваше да позакърпи с дълга губерка и някое раздрано, подир което го оставяше за ден-два в стаичката, преди да го пусне наново с билюка. Тъй или инак каракачанките на бай Стойо си ги биваше - още не бяха дали курбан на вълците. Даже от време на време и зверовете си патеха.
Една пролет връщаше стоката си от водопой, когато сред дъбака му се мярна сиво-жълта козина. Отначало му се стори, че е единак, но сетне като видя хлътналия корем, си рече : "Скоро са е окучила!". Усетили вълчицата, кучетата се спуснаха подире ъ и се изгубиха нагоре между скалите.
Додето овчарят се наслушваше откъде лаят каракачанките, овцете от другия край на стадото се юрнаха подплашени към него. Като видя приготвилия се за скок мъжкар, чак тогава проумя капана - женската нарочно бе примамила кучетата...
- Ех маке ти... - изпсува бай Стойо и метна един камък по вълка.
Хищникът се дръпна крачка-две назад, сетне обаче наново тръгна към плячката си. Тогаз овчарят извади нещо от пояса си и го запрати с все сила към вълка. Ножът изсвистя във въздуха и спря своя бяг във козината на натрапника, която мигом взе да аленее. Вълкът погледна кръвнишки бай Стойо и яростно го нападна, сякаш не усещаше забития в плешката си нож. Без да трепне, овчарят стовари гегата си по главата на звяра, при което онзи тъй се врътна назад, че ножът падна на земята. Отблъснал първата атака, бай Стойо зачака нова, но неочаквано хищникът се спря и взе да ближе раната си, сетне накуцвайки, напусна безславно полесражението. Щом стъпките му отшумяха нататък към Дринец, гласището на овчаря екна между стръмните баири:
- Мисо ви си е прияло, а? Ами мойне деца к`во ше ядат, бе?
Додето викът му заглъхваше нагоре из дерето, бай Стойо седна отмалял до едно дърво и с разтреперани пръсти засвива цигара, подир което жадно засмука. След малко каракачанките най-после довтасаха. а той без да се бави, ги подмами на кървавата диря и им подвикна:
- Айде, дръжте го, мамицата му!
Кучетата вкупом се втурнаха по следите, а овчарят събра билюка и побърза да го затвори в кошарата си. Каракачанките се бавиха, колкото се бавиха, ама като се върнаха подир половин сахат, въртяха радостно опашки, макар да бяха целите в кръв. Бай Стойо ги огледа внимателно и като видя, че ни едно няма рани за церене, ги похвали:
- Ашколсун! - и им тури ядене.
Подир обяд извади от долапа вехт пищов и се качи на Вщнека да почисти коритата от клони и листа, та да се готови за поене. Тъкмо свърши и се накани да си ходи, когато откъм Масурчов запад му се чу жално скимтене. Отначало не му обърна внимание и заслиза надолу, но щом се сети, че кучешкия лай спря тъдява, тутакси опъна куртка на пищова и свърна да провери дали не е ранения вълк. Още не бе прекрачил дерето и го видя отсреща на пътеката - разкъсан, бездиханен и развенчан. "Аферим на кучетата!", се стрелна мисълта на бай Стойо, а ликуващ топлик заброди из снагата му. Овчарят бързо пъхна оръжието в пояса и закрачи доволен към звяра. Беше истински гигант - тежеше барем шейсет и пет окщ, а пък отгоре на туй и кожата му струваше. "Все за нящо ще дотрябва!", рече си бай Стойо, подир което запретна ръкави и взе да дере. Бърже свали кожата, сетне я метна на един храст и чак като се наведе да обърше ножа, видя и друга кървава диря, водеща нагоре в камънака. Тутакси пое по нея и след малко се озова до котилото на зверовете, около което се търкаляха три удушени вълчета, а малко по-встрани от тях лежеше и трупът на майка им.
- Е-хе-хе-ей! - отприщи гордостта си бай Стойо, сетне невярващо зашепна - Било е истинско мурабе (война), бе!
В следващия миг радостните очи на овчаря изведнъж овлажняха, а той приседна притихнал, потресен от видяното - четвърто вълче, още непрогледнало, диреше майчината гръд да суче...
Колко време стоя вцепенен - не помнеше, но като се изправи, вече беше взел решение. Свали гуглата и намести в нея оцелялото вълче, сетне заслиза към кошарата. Нататък почна да се грижи за него като за бебе - додето порасне и се закрепи му даваше мляко, а подир това и друго ядене. Отпървом вълчето спеше до огнището, а насетне - наедно с кучетата. Овчарят се бе зарекъл да го напъди, като стане на година, ама времето се изниза, пък раздялата тъй и не идваше, че колкото пъти и да го пускаше да си ходи, вълкът все се връщаше. И понеже не само той, а и децата му, дето начесто го навестяваха през лятото, свикнаха с вълка и си играеха все едно с куче, бай Стойо го остави с билюка си, въпреки че навремето стари юруци му довериха, че опитомяването на вълк е ден до пладне, щото подир 4-5 години, той наново озверява. И се случи тъй, че вълкът се заседя при овчаря вече четвърта година...
При хубаво време бай Стойо най обичаше, като видеше козите да захрупат величествени отгоре на скалните си тронове, а под тях да се свъртят овцете, да приседне пт на височко и да надуе кавала си. Чуеха ли свирнята му, другите пастири поспираха стадата и се заслушваха, а подхванеше ли песента "Болен ми лежи млад овчар" баирите и деретата се огласяха от викове и пригласяния. Овчарят си посвирваше понякога и вечер край огъня, но най му се отваряше душата в края на агненето, като пресметнеше берекета...
Както се пръкваха тоя изблици на овчарско наслаждение, тъй и си умираха, че агалъкът на турците по онова време най-малко жалеше пастирите – съдираше им по девет кожи с данъци. Но се търпеше някак, та и бай Стойо сегиз-тогиз нахождаше време и за мъничко хатър. Ама откак петнайсетгодишният му син Добрил умря от охтика по Сирни заговезни, кавалът на овчаря замлъкна и взе да сбира прах на лавицата до оджака, а той легна и се поболя. За агненето взеха да му се притичват на помощ разни аркадаши, дето имаха близки кошари. Да, ама човекът се залежа, а юни си дойде и стана нужда да се отдели йозът от сегмала. Тогава негов побратим се съгласи да му пасе овцете и козите с билюка си, но вече го нямаше Добрил да наглежда лятоска яретата и шилетата, та ще не ще овчарят се принуди да доведе голямата си дъщеря, че Сия му бе хептен невръстна.
И Босилка - седемнайсетгодишна синеока самодива, чиято хубост бликаше като планински извор и зажадняваше ергените наред - кондиса в кошарата три дена преди Спасовден. Щом момата пристъпи прага, стаичката, дето лежеше баща щ, цялата светна. Светна и душата на бай Стойо, а той се поизправи на лакти от постелята:
- Влизай, Босилке, влизай. Как сте в село?
- Бива, татко, бива - грейна лицето на дъщеря му, но като го видя колко е прежълтял и отслабнал, усмивката щ угасна. - Ами к`во става с тебе? Нящо са залежа...
- Немо бири кахър за мене, след ня`къв ден ше съм с билюкън! - отвърна болният, въпреки че илачите, с които цереше изнемощялата си снага, още не хващаха дикиш.
- Баба Паруша ти стори мазило и рече да ти разтривам ката вечер гърба - каза момата и му подаде малка дървена гаванка, сетне окачи на стената шарена торба с ядене и заоглежда стаичката. - Вътре е станало за чистене, да взема да разтребя малко.
- Има време за чистене, сидни да поотдъхнеш, че бая път си бщла! - загрижено рече бай Стойо, подир което в дълбоко хлътналите му очи проблесна светлик. - А инак овчарска колиба винаги си плаче за митла! Тъй да знаеш!
- Ей сега ше тшета! - усмихна се Босилка и като запретна ръкави, отиде да отвори вратата.
В първия момент нещо я сепна, та понечи да се дръпне навътре, но сетне укоряващо извика:
- Уплаши ме бе, Сивушко - и взе да прегръща опитомения вълк, който неочаквано отвърна на ласките щ.
Галиха се, колкото се галиха, подир което момата се отскубна от вълка, като му рече:
- Сетне ше са видим повече, че имам работа - после се захвана да разтребва.
Бай Стойо, станал свидетел на случката, предпазливо загълча от постелята:
- Веке тря`ва да напъдим вълкес, че виж к`ва грамада е станал - може да стори пакост някому! - сетне изненадващо бърже смени приказката си. - Инак, да знаеш, наш`те кучета са със сегмалън, дето ни го пасе чич`ти Петър, затуй с йозъс ше въртиш само покрай агъла, а за поене - ей го къде е сувата в дерето.
И Босилка почна да пасе двайсетина шилета и ярета, както щ заръча баща щ. Сутрин ги изкарваше подир изгрев слънце, а напече ли - прибираше ги на сянка. Подир обяд, щом слънцето се поукротеше, ги извеждаше наново, а станеше ли икиндия, ги поеше и затваряше. Два дни спазва бащината заръка, но на третата утрин без да иска я наруши. Яретата тъй се юрнаха нагоре по скалите, че тя неусетно се изкачи на Ичеменище. Още не си бе взела солук, когато долу откъм Павелско дочу тържествения звън на черковната камбана. Гърбавият клисар дядо Стратко приканваше людете на празнична служба за Спасовден. Тая година поп Илия щеше да отслужи с мерак литургията, щото вече два пъти селския ходжа проваляше службите му, ама сега лично Хасан ага - първенецът на Рупчос, бе благословил празника, та нямаше как и онзи подви опашка.
На Босилка щ мина през ума за уговорката с Брайо, да се видят на хорото подир литургията. Ама баща щ я викна тъй неочаквано, че тя не можа да му пусне хабер и либето щ щеше да я чака напусто, издокаран в новите си кабадайлъшки дрехи, шити в дюкяна на Горчо Абаджията от Станимака. На празници Брайо ходеше накипрен с бяла кенарлия риза с богато везмо и гиздави потури, обточени отстрани със сини гайтани. Запасваше се с дълъг шарен пояс, на който кротко се полюшваше кюстикът/верижката/ на сребърен сахат - армаган от беломорски бей, задето спаси сина му от удавяне. Връз ризата си слагаше червен чохен джамадан, нашарен целия със сърма и коприна. Най-отгоре обличаше сукнено забунче с два реда седефени копчета, около които се ширеше бродерия от бял и червен ибришим. Колкото бе гиздав Брайо отвънка, толкоз бе каматен отвътре, и затуй момите в Ропката се надпреварваха да въздишат подире му.
С него се загалиха на една седянка в Бяртина. Вече бе минало напяването и тъй се случи, че го сложиха да седне до щерката на сайбията, ама щом погледна към Босилка, тя усети непозната дотогава слабост и си рече: "Иска да ми краде сърцесу!". Сякаш отгатнали мисълта щ, очите на момъка викаха: "Сърце се силом не зима, Босилке, ами се драговолно дава!". "Твое да е Брайо!", трепнаха в сладостна омая момините клепки, сетне бай Стойовата хубавелка срамежливо вдигна хурката с вълна, белким скрие лицето си, нацяло почервеняло от небивалата щ смелост. Оттогаз двамата взеха да се срещат при всяка сгода и ако не беше смъртта на Добрила, Брайо сто пъти да бе пратил момари/сватовници/ на бай Стойо...
Обзета от мъка и блян, Босилка тъй се унесе, че не усети кога зад гърба щ изникна немия Кара Али, когото ядно наричаха Земпари (развратник, женкар), заради несметните поругани от него моми. Отначало чапкънинът си говореше и още как, ама онемя от зор... Преди десетина години харамии го сгащили отвъд Рожен да му мъстят за безчинствата, но като видели, че напълнил потурите до силяхлъка, го съжалили, и да не иде заверата им нахалос, го затворили в някаква тясна пещера. Не щеш ли, в нея имало борсук! Какво е правил турчинът вътре, какво е струвал - той си знае, но като си дойде в Павелско, бе тъй онемял от уплаха, че куршумите, дето му ля ходжата, отидоха напусто. И додето разбойникът се посъвземе, хората в Ропката мирясаха, ама подир година-две онзи пак си подкара старото маане...
Като съгледа Босилка, очите на Кара Али първо се ококориха от почуда, сетне алчно заблестяха. Без много да се мае, Зепмарито рипна от коня си и тръгна към момата. Усетили натрапника, яретата и шилетата се разбягаха като луди. Едва тогава Босилка излезе от унеса и като видя какво я чака, се разпищя:
- Помоооощ! - подир което се затича по нанадолнището към бащината кошара, чийто каменен покрив лъщеше долу в ниското.
Макар да бягаше с всичка сила, девойката разбра, че онзи скоро ще я стигне и осрамоти, затуй панически кривна към близката бездна. Миг преди да стъпи на скалата и да полети към Вщнека, злодеят неочаквано протегна крак и я спъна. При падането Босилка удари главата си и се свлече възнак в несвяст, а разгоненият чапкънин се метна хищно върху нея и взе да я разголва. Щом краката щ се бялнаха изпод сукмана, от гърлото на Земпарито заклокочиха скотски звуци на доволство, сетне между кривите му щърби зъби се проточиха дебели лиги, последвани от небивало зловоние. Изглежда насилникът схвана, че припадналата му е в кърпа вързана, та се поизправи на колена, откопча силяхлъка и като го запокити настрани, трескаво засваля алените си шалвари...
В това време от насрещния баир Дочо кехая се развика и почна да гърми във въздуха, белким сплаши турчина. Земпарито само погледна натам и се накани да легне върху Босилка, но някакъв шум зад гърба му го накара да се извърне.
- Оле-ле-е-е-е-е! - неистово се изкрещя той, ненадейно възвърнал гласа си, сетне си плю на петите.
Да, ама как се бяга по надолнище със свалени гащи... И то ако те гони вълк...
Чул олелията, бай Стойо излезе от стаичката с пищов в ръка и със сетни сили се затътри нагоре по скалите. След половин сахат, когато се довлече някак отгоре, Босилка тъкмо отваряше очи изпод ласките на Сивушко, а на стотина крачки встрани вече кръжаха гарги над разкъсаното тяло на Земпарито.
Автор : Васил Венински
Разказът е от книгата "ДЕРЕБЕЙСКИ ВРЕМЕНА", 2007г.
Автор изображение:http://jonasfans1.alle.bg/
Валя
02.05.2012 07:52
Витошки поздравления за Сивушко!
Валя
Благодаря ти, Валя! Хубав и усмихнат ден ти желая!
02.05.2012 07:57
Витошки поздравления за Сивушко!
Така е, приятелю. Справедливото възмездие се появява под различни форми. Важното е да го има! Сполай ти!
Поздрави на Витоша!
Поздрави за поредния разказ-отново ще надникна при случай-нямам почти никакво време , но за една добра дума към истински приятел винаги ще се намери!:)
Завиждам ти за уменията на талантлив разказвач !
02.05.2012 08:08
имај убав ден:)
Поздрави за поредния разказ-отново ще надникна при случай-нямам почти никакво време , но за една добра дума към истински приятел винаги ще се намери!:)
Завиждам ти за уменията на талантлив разказвач !
Знам за твоето справедливо възмездие, Илиана. Убеден съм, че рано или късно ще се случи. Приятен ден! Поздрави на Плевен!
имај убав ден:)
Сполай ти, братко! Бъди жив и здрав! И да ти върви по вода! Не само днес.
Удоволствието е изцяло мое, Натали! Благодаря ти! Поздрави на Китай!
02.05.2012 10:50
(п.п. Понякога разказите ти ме разплакват, Майсторе!)
Миналата седмица прочетох една сентенция в т.нар. "социална мрежа" - "Който знае малко, повече спи. А който знае много - повече пие"... ;)
Поздрави!!!
02.05.2012 11:40
(п.п. Понякога разказите ти ме разплакват, Майсторе!)
Радвам се, че моите авелзамански историйки ти допадат! А искреността ти ме трогва... Сполай ти, приятелко! Бъди благословена!
Миналата седмица прочетох една сентенция в т.нар. "социална мрежа" - "Който знае малко, повече спи. А който знае много - повече пие"... ;)
Поздрави!!!
Благодаря ти, Яворе! Насладата е моя! Бъди жив и здрав! Поздрави на семейството!
Тук съм я препостнал в моя блог: http://demonwind.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/09/29/linori-hei-linori.827789
Отново поздрави! :)
02.05.2012 11:57
Тук съм я препостнал в моя блог: http://demonwind.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/09/29/linori-hei-linori.827789
Отново поздрави! :)
Благодаря ти, приятелю! Ще мина да я прочета. Иначе моята историйка е публикувана за първи път в нета още през 2008 г. от неизвестен мой читател, който си е купил книгата ми "Деребейски времена". Това е почти година, преди да създам този блог:)
Хубав ден!
Сполай ти, приятелю! За мен е чест. Поздрави от Родопите!
"от гърлото на Земпарето заклокочиха скотски звуци на доволство, сетне между кривите му щърби зъби се проточиха дебели лиги, последвани от небивало зловоние. "
Знаеш, че съм го чела, но пак го прочетох, защото е написан приказно.
Художествено наситени са твоите разкази. Рисуваш картини от бита на родопчаните, които се помнят...
Поздрав!
"от гърлото на Земпарето заклокочиха скотски звуци на доволство, сетне между кривите му щърби зъби се проточиха дебели лиги, последвани от небивало зловоние. "
Знаеш, че съм го чела, но пак го прочетох, защото е написан приказно.
Художествено наситени са твоите разкази. Рисуваш картини от бита на родопчаните, които се помнят...
Поздрав!
Хубаво е да чуеш подобна оценка от творец като теб, Маргарита. Благодаря ти от сърце! Желая здраве, обич и много муза! Поздрави на Бургас!
Добре дошла, Йонке!
Радвам се, че историйката ти хареса. Благодаря за оценката! Няма филм по "Деребейски времена", но на премиерата на книгата тогавашният ректор на НАТФИЗ проф. Станислав Семерджиев се изказа ласкаво за нея и обеща да направи спектакъл със студенти по някой от разказите.
Поздрави на Пловдив!
Зная, че са написани по истински случки, а това си е голям труд и с голяма стойност! В приказките вълкът все е лош, а тук направо е герой:)
Поздрави и от мен за вълнуващия разказ!
Зная, че са написани по истински случки, а това си е голям труд и с голяма стойност! В приказките вълкът все е лош, а тук направо е герой:)
Поздрави и от мен за вълнуващия разказ!
Понякога и лошите са добри:))) Благодаря ти, мила Скарлет! За мен е изключително удоволствие, когато отвориш портичката на моята виртуална къщичка! Защото зная, че си една от най-добронамерените и позитивни личности, които съм срещнал досега! Радвам се, че те познавам!!! Поздрави на прекрасното ти семейство, приятелко!
А този откъс от него овлажни очите ми:
"В следващия миг радостните очи на овчаря изведнъж овлажняха, а той приседна притихнал, потресен от видяното - четвърто вълче, още непрогледнало, диреше майчината гръд да суче...
Колко време стоя вцепенен - не помнеше, но като се изправи, вече беше взел решение. Свали гуглата и намести в нея оцелялото вълче, сетне заслиза към кошарата. Нататък почна да се грижи за него като за бебе - додето порасне и се закрепи му даваше мляко, а подир това и друго ядене."...
Ще перифразирам поета Пеньо Пенев: Човекът е човек тогава, когато... СЛУША СЪРЦЕТО СИ...
Ех, приятелю, не зная защо си озаглавил така тази история, но ако повече люде имаха душа и сърце като на бай Стойо...Душевна красота и обич към всичко живо са нужни сега на човека за да е Човек .Дано прочетат разказа повече хора - има много неща , над които трябва да се замислим.
Благодаря ти!
Поздрави на теб и семейството ти!
А този откъс от него овлажни очите ми:
"В следващия миг радостните очи на овчаря изведнъж овлажняха, а той приседна притихнал, потресен от видяното - четвърто вълче, още непрогледнало, диреше майчината гръд да суче...
Колко време стоя вцепенен - не помнеше, но като се изправи, вече беше взел решение. Свали гуглата и намести в нея оцелялото вълче, сетне заслиза към кошарата. Нататък почна да се грижи за него като за бебе - додето порасне и се закрепи му даваше мляко, а подир това и друго ядене."...
Ще перифразирам поета Пеньо Пенев: Човекът е човек тогава, когато... СЛУША СЪРЦЕТО СИ...
Ех, приятелю, не зная защо си озаглавил така тази история, но ако повече люде имаха душа и сърце като на бай Стойо...Душевна красота и обич към всичко живо са нужни сега на човека за да е Човек .Дано прочетат разказа повече хора - има много неща , над които трябва да се замислим.
Благодаря ти!
Поздрави на теб и семейството ти!
Знаеш колко много ценя мнението ти, Томи. Ти си един от читателите ми, с които се гордея... Благодаря ти, приятелю! Бъди жив и здрав!
Поздрави и на твоята къща! Нека усмивката никога не излиза от нея!
Здрав бъди! Имаме нужда от теб :)
Напълно прав си, Веско. Само за отрязана глава лек няма. Благодаря ти! Радвам се, че те има! Здраве, човешка топлина и обич и много успехи за теб и твоето семейство, приятелю!
Благодаря ти за оценката, приятелко! За мен ще бъде удоволствие да ми гостуваш! Поздрави на цялата ти къща!
Здрав бъди! Имаме нужда от теб :)
Сполай ти, Дори! И ти си много истинска... Прегръдки за станимашкото слънчице! Поздрави от Павелско!
Както и всички други твои разкази,защото са написани от талантлив разказвач!
Поздрави!
Както и всички други твои разкази,защото са написани от талантлив разказвач!
Поздрави!
Благодаря ти от сърце, приятелко свидна! Радвам се, че усещаш разказите ми по този начин. Хубав ден!
И онези хубави ваши си, наши, български думи обичам, душата на Родопа планина е в тях.
Поздрав!
И онези хубави ваши си, наши, български думи обичам, душата на Родопа планина е в тях.
Поздрав!
Сполай ти за добрата дума, Меги! За мен е удоволствие, когато прекрачиш прага на моята къщичка! Бъди благословена, приятелко! Поздрави на морето!
Права си, Мая. Обичта винаги е драговолна... Благодаря ти за топлите думи, приятелко! Твоето мнение е много ценно за мен. Бъди жива и здрава! Сърдечни поздрави на прекрасното ти семейство!
Прекрасен разказ, затрогваща история дошла от сърцето на Родопите с твоя помощ.
Прекрасен разказ, затрогваща история дошла от сърцето на Родопите с твоя помощ.
Привет, Тинке!
Напълно съм съгласен с теб - твърде често хората сме по-лоши и от вълци... За съжаление.
Много се радвам на твоите посещения. Благодаря ти от сърце, приятелко! Поздрави от Павелско!
Хубав ден приятелю!
Хубав ден приятелю!
Радвам се, че намина, Павка! Сполай ти! Поздрави на семейството, приятелю!
Чест и почитания за това твое творение!
Чест и почитания за това твое творение!
За мен чест и удоволствие, че начесто ми гостуваш в моята вилтуална къщичка, приятелю! Благодаря ти от сърце! Иначе напълно споделям анализа ти на тази авелзаманска история. Бъди жив и здрав!