Прочетен: 15077 Коментари: 42 Гласове:
Последна промяна: 05.12.2013 18:43
ГРЕХОВНА СЕВДА
Първа част
Да имаш севда понякога е по-лошо отколкото да нямаш... До ей тая простичка истина стигаш, когато подир една камара патила най-накрая се видиш в кьорсокак! Нататък каквото и да правиш, накъдето и да подхванеш, горчилката е все в пазвата ти... И теглиш ли чертата с калема, чак тогава ти става ясно, че севдата е робия... Драговолна робия! А едничкото, което те прави малко от малко куражлия, е надеждата, че на всяка робия дните са преброени. И затуй насетне все се питаш дали твоите ще стигнат да ѝ видиш края...
Тая най-обикновена човешка преживелица, дето захвана ей там долу на Бачковския манастир, птчна с небивал мерак. И макар че двамината не спряха да се галят додето побелеят, накрая станаха пишман! Че как няма да станат, когато тая пуста севда им докара само болка и кахъри...
Сигурно защото бе зачената в грях...
Лятото на 1838-а бе хептен сухо и берекетът наново щеше да е нищо и никакъв. Ала султанското даждие1 никога не се губеше, та и раята за трета година поред щеше да бъде хем гладна, хем и борчлия. Затуй християните се емнаха по църкви и манастири да се молят.
Както и други хора от Шейтанкьой2, и бащата на Сия се запъти една събота на ранина към Бачковския манастир. И дъжд му трябваше на бай Илия, но зарад друго тръгна той към древната обител. Чувал бе от стари люде, че водата, дето блика на Клувията, е лековита дотолкоз, че цери какви ли не болести. Кьоравите проглеждали, глухите прочували, а сакатите зарязвали патериците и сам-самички хващали пътя към къщите си... За да хване дикиш церенето обаче, трябва да преспиш една вечер на аязмото. И додето дремеш, е редно да изсушиш барем три пъти осветена от поп кърпа, която твой близък мокри на извора и превързва болното ти място. И сабахлен, като се наканите да си вървите, гледаш, че болежката полека-лека си тръгва от тебе...
Тъй му бяха казали на завалията, затуй като видя, че никакъв илач не може да изцери болната му щерка, я качи на едно комшийско муле, а те с жена му Велика, на която всички викаха Лика, тръгнаха подире им пешком.
Сия се разболя преди месец по време на коситба на Ечеменище. Както си свиваше свитъците сено, все едно змия се сви във пазвата ѝ - изведнъж се свлече на ливадата и се хвана за гърдите. Оттогава какво ли не правиха и струваха с Лика, какви ли не билки и церове пи осемнайсетгодишната им хубавелка, ама нищичко не помагаше... И от ден на ден вехнеше като настъпена китка. Кръшната ѝ снага се стопи наполовина, ненагледното ѝ лице стана по-бяло и от платно, а под възтънко изписаните ѝ гарваново-черни вежди едвам-едвам синееха две тъжни и празни кладенчета...
Затуй и бай Илия тръгна от Господа помощ да дири...
Някъде по обед изтормозените хорица стигнаха Светата обител и силом намериха място да вържат умореното животно. Що талиги и какви ли не добичета имаше край манастирската порта - мулета, магарета, катъри, а чат-пат и някое изпосталяло конче. Сума ти народ се бе изсипал... И как няма да се изсипе, когато отгоре на всичко днес беше и манастирският празник - Успение на Пресвета Богородица. Вярно, че на 15-и август винаги се стичаха много богомолци, ама тая година имаше хептен. И напук на зтра повечето бяха надошли - както се полага в тия случаи - с празнични дрехи! Е, тук-там се мяркаха и люде с поовехтели, но се виждаше, че са прани и чисти.
Сия идваше на манастира за първи път. И нейното гиздило не бе кой знае какво, че сиромашията се криеше зад всяко кьоше, ама момата като е хубавелка, и в дрипи да я премениш, все едно в злато си я нагиздил. И макар отдалече да ѝ личеше, че е болнава - та срещаше съчувствие навред – от време на време върху лицето ѝ се запираха и зажаднели ергенски погледи. Ама девойката бе в треска, и да искаше, нямаше как да ги види.
- Първо да запалим по една свещица, а след това ще се качим на аязмото! – каза баща ѝ, подир което с жена му подхванаха Сия от двете страни и закрачиха навътре към манастирската черква.
В двора на манастира обаче имаше толкоз народ, че пиле не можеше да прехвръкне, камо ли да идат до олтара. Затуй като се мъчиха сахат-два да влязат и на дъщеря му взе да прилошава, бай Илия отсече:
- Да птчнем с аязмото, а утре сабахлен ще минем през черквата.
- Абе, Личо, днеска е празник, не утре! – обади се Лика.
- К’во като е днес, не видиш ли Сия? – ядоса се не на шега мъжът ѝ, сетне притури по-меко: – Господ види, че не може да влезем...
Жена му заоправя смутена забрадката си.
- Тъй е, да вървим – рече тя, сетне прегърна Сия през кръста и се запровира обратно през навалицата.
С триста зтра се добраха до мулето, наново качиха момата на самара и поеха към Клувията. На аязмото людете също бяха бол, ама не чак колкото на манастира. Затуй лесно намериха местенце, застлаха шарена черга, а отгоре ѝ - чист месал, и се курдисаха да похапнат. Лика извади от торбата лучец, сланинка и хлебец и като се прекръсти, рече:
- Да лапнем, к’вото е дал Господ – после отчупи три комата и ги тури пред всеки.
Сия само поклати глава, подир което легна на чергата и затвори очи. Родителите ѝ въздъхнаха безмълвно и силом взеха да преглъщат. Хапнаха, колкото хапнаха, накрая Лика сключи длани пред гърди, сетне зашептя:
- Благодарим ти, Христе Боже наш, че ни насити с твоите земни блага. Не ни лишавай и от небесните си... – и миг преди да свърши молитвата си, млъкна, защото някакъв черноок монах, бе вперил очите си в Сия и не помръдваше наникъде.
Бая време се изниза, додето калугерът разбере, че го гледат. Когато излезе от тая омая, се запъти право към бай Илия, който изправен малко встрани, свиваше цигара.
- Дядо Матей рече, че на вечернята людете няма да са калабалък, ако рачите, слезте в манастира – рече му той и погледна към щерка му, която унесена от болестта си, нито го виждаше, нито го чуваше. – От какво е болна, бачо?
- Кой знае? Ей тука е боли... – опря мазолеста длан на гърдите си бай Илия, подир което въздъхна тежко-тежко и притури: – Какви ли не илачи е пила? Нищо не помага! Затуй сме дошли на аязмото...
- То цери всякакви болести. И вам ще помогне! – каза монахът и се прекръсти, после тръгна между людете на поляната.
- Чул те Господ! – тихо отвърна притесненият баща и зачатка с огнивото да запали цигарата, сетне засмука жадно и се загледа след калугера.
Щом изпълни заръката на игумена, Теодосий вдигна за последно очи към Сия, подир което заслиза надолу към манастира. „Господи, помилуй! Господи, помилуй!”, почна да мълви объркан той, замаян от самодивската ѝ хубост, и заотброява под расото си възлите на молитвена броеница.
Теньо дойде на манастира, когато бе на десет години. Доведоха го добри люде от карловските села, смилили се над клетото сираче - останало хем без покрив, хем без близък човек. Нарочно го докараха на Бачковския манастир, да не стане зян от душманите, които първо затриха от засада баща му – комитата Вълчан, а сетне бастисаха и челядта му. Додето траеше касапницата, поп Койчо сколаса да скрие момчето в черквата, подир което го прати скришом на манастира. Тъй оцелелият Теньо стана послушник по неволя. Когато обаче се изнизаха десет години насетне, се замонаши на своя глава. Старият игумен – царство му небесно – първо му опрости греховете, сетне го подстрига, подир което му даде монашеското име Теодосий, щото канонът задължаваше да почва като кръщелното.
Додето слизаше към манастира и мълвеше молитва след молитва, двайсет и петгодишния калугер си представи как се отрече от греховния живот и даде обет за вярност на Христа.
Спомни си топлата априлска утрин, когато двама белобради монаси го съпроводиха до прага на главната манастирска черква „Св. Богородица”, дето той свали горните си дрехи. Тогава Пахомий - неговият духовен отец в последните десет лета, го наметна с черно наметало, подир което го поведе навътре в храма. Пред аналоя3, на който имаше евангелие, кръст и ножица, го чакаше Ананий – тогавашният игумен на манастира. Щом стигна до него, йеромонахът го заразпитва за какво иска да се обрече на Христа. Накрая като се увери в искреността му, го попита:
- Брате, даваш ли дума да вардиш монашеско послушание вовеки?
- Давам! – врече се доброволецът, без даже да се замисли.
Тогаз игуменът му рече:
- Возми ножици и подажд ми я!
Теньо взе ножицата и я подаде на игумена, сетне му целуна ръка. Тая работа се повтори три пъти, додето накрая Ананий постави ножицата отгоре върху евангелието, прекръсти се, после я взе наново и почна да му изрязва кръст на косата, като пееше:
- Брат наш постригает власи своея во имя Отца и Сина и Светаго Духа.
Когато свърши, игуменът обяви новото му име, подир което му подаде расо, цървули и кожена броеница. Сетне го благослови и го остави в храма да се моли през цялата нощ. На другия ден той го отведе в монашеското крило на манастира, отвори една врата и му рече:
- Брате, оттук насетне тая килия ще е твой молитвен дом и място за послушание пред Бога! – подир което наново го благослови и си тръгна...
Затуй и сега - пет лета откакто даде обета - смутеният Теодосий побърза да се усамоти в килията си, дето тутакси коленичи и почна да се моли. Колко време се моли, той си знае, но по някое време чу устата си да хортува молитвата за изцеление от болест... Ама бе безсилен да я спре...
Подир няколко сахата, когато манастирското клепало заподканя за вечернята, чак тогава калугерът се възправи и отиде до долапа. Взе кенарената кърпа, която сабахлен купи от някакъв станимашки праматарин4, и тръгна за службата. Като влезе в храма, я тури на масата за освещаване, сетне отиде до събратята си и скришом заоглежда миряните. Ала момата, дето го хвърли в смут, я нямаше...
Колкото слънцето скъсяваше пътя си до отсрещния баир и полека-лека денят отстъпваше царството си на нощта, човешкото гъмжило край аязмото се смаляваше. Когато най-сетне мракът завладя изцяло притихналата долина, край скалите до лечебния извор бяха налягали кой където свари двайсетина болни – деца и възрастни – придружени от свои близки: майки, баби, жени. На трийсетина крачки встрани от тях цигарените въгленчета в ръцете на мъжете нервно шареха из тъмнината, а те – наметнати кой с ямурлук, кой с някаква друга дреха – на групи от по двама-трима, шепнешком споделяха дертовете си.
Бай Илия също изплака патилата си на някакви люде, ама скри, че Сия му бе една-едничка... С Лика я чакаха цели девет години, додето накрая проплака на Блатище по време на вършитба. Каква небивала драгост ги споходи тогаз? Как се радваха като деца...
- Бачо... – сепна го някакъв глас, додето крачеше към извора, и една сянка изникна пред него: – Рекох си, че може да нямате опята кърпа, та...
- А, ти ли си? – позна го бай Илия.
- Аз съм, бачо... – отвърна монахът, сетне протегна ръка към него. – Дядо Матей я опя...
Нашенецът взе кърпата и я заоглежда.
- Сабахлен в суматохата забравихме нашата, та сме турили един месал… Сполай ти... – благодари му зарадван бай Илия, подир което неловко спря.
- Теодосий ми викат – помогна му онзи.
- Сполай ти, отче Теодосие! Улисахме се сабахлен с жената и кърпата си остана…
- Случва се, бачо – отвърна му калугерът, сетне притури: – Не дойдохте на вечернята, затуй рекох да намина насам...
- Добре си сторил. Хубав челяк си ти - Божи. Да си жив и здрав!
- И твоята къща да е жива и здрава, бачо! – рече монахът и се накани да се връща. – Е, аз да вървя надолу...
- Чакай да изпием по един тютюн, ама първо да дам кърпата... – кимна Илия към мястото, дето лежаха Сия и жена му, сетне тръгна към тях.
И на Теодосий му се дощя да зърне момата, ама го досрамя да последва баща ѝ, затуй остана да чака. Да, ама като поседя малко, не се стърпя и тръгна към аязмото…
Сия - все едно умряла - лежеше на една черга до извора, а Лика – току-що наквасила опятата от игумена кърпа - тъкмо я слагаше на гърдите ѝ. В това време клепките на болната неочаквано помръднаха, сетне бърните ѝ се поотвориха и като че ли се опитаха да кажат нещо...
Видял това, калугерът се обърна смутено, подир което закрачи припряно към поляната. След малко при него дойде бащата.
- Турихме ѝ кърпата, дано се изцери...
- Ще се изцери, бачо, ще видиш! – уверено рече монахът, след което се прекръсти три пъти и добави: – Господ помага на всеки, който вярва в него. Нищо на тоя свят не става без неговата благословия!
- Тъй е, тъй е… - тутакси се съгласи бай Илия, сетне извади от пояса пунгията с тютюна и предложи: – Свий си сега една шейтанкьовска катраньовица.
- Ха-ха-ха! – засмя се калугерът. – Още не съм го научил тоя занаят, бачо.
- Хубаво си сторил, Теодосий! Чунким има файда от него, ама като го подхванеш на млади годи-ни…
Илия взе да свива цигара, после защрака с огнивото.
– Инак, като ти слушам приказката, май не си тукашен, а? – попита той
- Не съм, бачо. От карловските села съм... Тя, моята хич не е за разправяне... – отвърна Теодосий, но най-неочаквано и за себе си взе да разказва оди-сеята си.
Додето монахът нижеше патилата си, на места гласът му тъй потреперваше и изтъняваше, че аха да се прекърши. Тогава страдалецът се поспираше, сетне като въздъхваше дълбоко, продължаваше наново.
- Много си патил, батьовото... – със свито сърце продума бай Илия накрая. – И твоята хич не е лесна, никой си нямаш...
- Господ си имам, бачо! – блеснаха в тъмното очите на калугера.
- Всеки го има, батьовото, ама нали покрай него трябва да има и някакви близки люде долу на земята. А ти… Чакай, ами поп Койчо? – сети се нашенецът.
Теодосий се смълча, подир което сведе надолу глава и силом продума:
- Като роднина ми беше, бачо... Ама от случайни люде научих, че преди месец е издъхнал в съня си... Царство му небесно! – после зашептя някаква молитва и взе да се кръсти.
Като чу това, Илия дотолкоз се обърка, че въобще не разбра кога калугерът се поокопити и рече:
- Е, аз да вървя, бачо, че окъснях – подир което се изгуби в тъмното.
- Сполай ти, батьовото! – викна подире му бай Илия, когато излезе от вцепенението, и на свой ред се закръсти, забравил собствената си горчилка.
Затова и през цялата нощ насетне в главата му беше все калугерът... Сабахлен рано станаха, минаха през манастирската черква, запалиха свещи и дълго-дълго се молиха пред иконата на Света Богородица, турена на гиздав дървен трон вдясно от входа на храма. Когато свършиха, Сия – живнала мъничко след снощното церене, незнайно защо заоглежда монасите, шетащи по вътре.
По едно време очите ѝ се спряха на Теодосий и не щеш ли, лицето ѝ като че ли взе да се прояснява... Колко време се гледаха, какво си казаха, те си знаят...
- Да вървим! – рече майка ѝ - нищо не разбрала, и я хвана през кръста, а бащата - зърнал калугера едва сега, се запровира между людете да се сбогува.
Двете излязоха от черквата и Сия неочаквано поизправи изнемощялата си снага и запристъпя някак по-леко, а Лика невярващо я загледа, сетне мълком се замоли...
След малко от храма се показа Илия, който, като видя как върви болната му щерка, се закова на място, подир което вдигна овлажнели очи и взе да се кръсти...
Щом се съвзе, забърза към манастирската пор-та, дето неговите люде го чакаха до завързаното муле.
- Да вървим, че бая път ни чака! – рече им благо той и повдигна Сия на самара, сетне подаде повода на Лика и побутна добичето. – Айде, Ласа!
Като минаха покрай монашеските килии, Сия се загледа в тесните им прозорчета, подир което вдигна колебливо ръка пред гърдите си и скришом помаха...
Бай Илия, зает със свои си мисли, нищо не видя, но и да бе видял – нямаше да му стане криво, защото монахът му легна на сърцето още вчера.
Щом захванаха нагоре по боаза, той поизостана за нещо и не след дълго гласът му заехтя с все сила:
Седнал ми е боляр Никола
с девет снъхи вино да пие,
вино да пие, бяла ракия.
Всичките снъхи диван седяха,
диван седяха, деца държаха.
Само най-голямата Тодора
диван седи, дите не държи,
ами си едри сълзи пролива.
Боляр Никола я кротко теши:
- Немой плачи, снъхо Тодорке,
я ш’ ти отлея от злато дите,
от злато дите, от сребро люлка.
Тодорка му тихо отвръща:
- Проклето да е от злато дите,
от злато дите, от сребро люлка!
В люлка го слагаш, не заплаква,
нянка му даваш, не засуква,
дума му думаш, не продумва.
Когато го чу да подкарва любимата си песен, Лика начаса разбра, че мъжът ѝ също беше видял как Сиините бунарчета са захванали малко по малко да се задънват, и заподсмърча от радост...
- Оти плачеш, мамо? – неочаквано се обади Сия от самара.
- Не плача, дъще, просто ей тъй… от радост… - отвърна ѝ Лика, сетне като обърса очите си с края на забрадката, на свой ред попита: – Ти как си? Видиш ми се малко пт инак… А?
- Бива, мамо, бива. Откак Теодосий ми донесе кърпата, някак ми е по-леко, по-хубаво...
- Кой Теодосий? – опули се насреща ѝ Лика.
- Как кой? Ами калугерът… Кой друг?
- Него Теодосий ли го викат? Ами той снощи не е идвал до нас.
- Как да не е идвал? – искрено се учуди Сия.
- Ами само е дал на татко ти кърпата, нищо не му е викал… - птчна майка ѝ, подир което прехапа устни, разбрала, че Сия бе сънувала…
- Как да не е викал? Нали, като ми даде кърпата, каза: „ Вземи, тя ще те изцери!”, сетне ми каза, че цял ден се е молил за мене – рече дъщеря ѝ, но премълча, че младият калугер ѝ се врече…
Като наближиха Шейтанкьой и чуха бълбукането на белокаменната чешмица на Мисерлиците, на Сия ѝ се прииска да яде. А когато се откри тяхната къща, тя рипна от мулето и сам-самичка отвори портата…
Насетне не мина месец и изнемощялата ѝ снага се понапълни и възправи все едно топола, въз която белоснежното ѝ личице грееше като сутрешно слънце.
Васил Венински
Греховна севда - втора част
1 даждие (остар.) – данък, налог
2 Шейтанкьой – букв. Дяволско село, днешното с. Косово, Пловдивско
3 аналой (нгр.) – висока масичка за изправяне на църковни книги
4 праматарин (нгр.) – търговец на манифактурна стока
Честит рожден ден на поета Валери Станко...
Военната логистика
Благодаря ти, приятелко! Надявам се и финала на авелзаманската ми история да ти подейства по същия начин.
:)Темата с религията е така сложна и незчерпаема, че не бих се и осмелил да я нищя, но от разказът ти някак неизбежно ми изниква въпросът "кое е по-голям грях - да пристъпиш обет към Бога, или да не изживееш, дадеш, споделиш Любовта Човешка, независимо под каква форма е тя?". Още повече пък ако има и лечебна сила, както се е потвърдило безброй пъти? :)Аз съм на мнение - грехът ако го има, е изкупен. Хората са си хора, не са богове...
Хубава вечер!:)
:)Темата с религията е така сложна и незчерпаема, че не бих се и осмелил да я нищя, но от разказът ти някак неизбежно ми изниква въпросът "кое е по-голям грях - да пристъпиш обет към Бога, или да не изживееш, дадеш, споделиш Любовта Човешка, независимо под каква форма е тя?". Още повече пък ако има и лечебна сила, както се е потвърдило безброй пъти? :)Аз съм на мнение - грехът ако го има, е изкупен. Хората са си хора, не са богове...
Хубава вечер!:)
Сложни въпроси поставяш, приятелю. Прав си, че хората не са богове... Иначе и аз бих направил грях в името на една изпепеляваща обич. Сполай ти!
Бъди жив и здрав!
Хубава вечер!
Поздрави, приятелю от красивите Родопи!
Човечността, която лъха от този разказ ме навеждат от мисълта колко много сме се отдалечили от рода си, от най-обикновените неща в живота си. Отдадени на позьорството и криворазбраната модерна цивилизация загърбихме обикновените, истинските неща в нашия живот.
Ние се срамуваме да спрем пред храма, да му се поклоним и смирено да се прекръстим. Обикновените отношения, останали ни от векове сега са ни чужди, хората около себе си ги чувстваме като чужденци и всеки живее в собствената си черупка, заобиколен от своето его.
Колко топлина и човечност има в тези разкази от стари времена, които ме връщат назад във времето и ме зареждат с много доброта.
Благодаря ти, приятелю, за красотата и добротата, която ни поднасяш в това трудно време!
Красива и добра родопска есен ти пожелавам на теб и на твоето семейство!!!!
Поздрави, приятелю от красивите Родопи!
Това е само част от разказа, мила Скарлет:)))
Шегувам се, разбира се! Знам, че ти си една от най-истинските ми почитателки. Благодаря ти от дъното на душата си, свидна приятелко! Прегръдки за прекрасното ти семейство!
Топла и романтична вечер!
Човечността, която лъха от този разказ ме навеждат от мисълта колко много сме се отдалечили от рода си, от най-обикновените неща в живота си. Отдадени на позьорството и криворазбраната модерна цивилизация загърбихме обикновените, истинските неща в нашия живот.
Ние се срамуваме да спрем пред храма, да му се поклоним и смирено да се прекръстим. Обикновените отношения, останали ни от векове сега са ни чужди, хората около себе си ги чувстваме като чужденци и всеки живее в собствената си черупка, заобиколен от своето его.
Колко топлина и човечност има в тези разкази от стари времена, които ме връщат назад във времето и ме зареждат с много доброта.
Благодаря ти, приятелю, за красотата и добротата, която ни поднасяш в това трудно време!
Красива и добра родопска есен ти пожелавам на теб и на твоето семейство!!!!
Стефчо, споделям изцяло мислите за криворазбраните съвременни ценности, ролята на нашата църква за опазване на българския ни корен и днешното ни отношение към нея... Радвам се, че те има, приятелю! Сполай ти!
Поздрави от Родопите!
Здраве и нови вдъхновения!...
Здраве и нови вдъхновения!...
Здраве и нови вдъхновения и на теб, Марине!
Хубава вечер!
20.11.2013 21:51
21.11.2013 02:07
От 1083 година насам се стичат хиляди хора на Успение Богородично. Но си права, че в последно време зачестиха екскурзиантите... Споделям изцяло твоите мисли, приятелко.
Благодаря ти! Бъди благословена! Здраве, обич и усмивки на цялата къща!
Косово е старо родопско село, известно с родолюбивите си българи. Сигурно си влизал в костницата на църквата и си видял многобройните черепи...
Бъди жив и здрав, приятелю!
Сполай ти за удоволствието, което ми достави твоята оценка, приятелю!
Поздрави на Витоша и Люлин от планината на Орфей!
И аз ти благодаря, свидна приятелко! Радвам се, че те има!
Поздрави на всички!
Поздрави!
Поздрави!
Сполай ти от сърце, Илиана! Корицата на книгата е блестяща...
Бог е любов, но и любовта е божие чудо.
Прекрасно си го казала, Мая! Бъди жива и здрава! Поздрави на семейството!
Поздрави! :)
Поздрави! :)
Първата част на разказчето го публикувам за първи път в блога. Най-напред то излезе в книгата ми "Въгленчета от безкрая", а преди няколко дни - и в алманаха "Нова българска литература 2013" на Фондация "Буквите". Вероятно си го чела в някои от последните две книги.
Благодаря ти, приятелко! Поздрави от Павелско!
Зная, че си го чел, Томи. Ще ти призная, че читатели като теб ме изпълват с гордост. Сполай ти, приятелю! Нека здравето, любовта и успеха никога не напускат твоя дом!
Сърдечни поздрави от Павелско!
Льбовта и вярата - могъщи лечители.
Жив и здрав!
Льбовта и вярата - могъщи лечители.
Жив и здрав!
Дори само за една такива читателска оценка си струва човек да пише.
Благодаря ти, приятелко! Бъди здрава и щастлива!
Хубав ден!
Много силен разказ, Венински, едно от твоите Въгленчета,, които прогарят. И светят изцелително!
Поздрав!
Много силен разказ, Венински, едно от твоите Въгленчета,, които прогарят. И светят изцелително!
Поздрав!
Права си, Меги. Повечето човешки пътища са греховни...
Благодаря ти за оценката, приятелко! Здраве и благодат на цялата къща!
Поздрави от Родопите!
хвърля расото и се женят... имат и деца....
Дори си спомням нейните думи, които са ме впечатлили, когато баща и' я пита дали
го иска...калугера за мъж.:) дано да не бъркам разказа.:)))
Усмивки!
хвърля расото и се женят... имат и деца....
Дори си спомням нейните думи, които са ме впечатлили, когато баща и' я пита дали
го иска...калугера за мъж.:) дано да не бъркам разказа.:)))
Усмивки!
Имаш великолепна памет, приятелко, не бъркаш разказа. Просто не си обърнала внимание на малкия надпис веднага след името на историйката:) Тя е доста дълга и не може да се хване на един път, затова се наложи да я пусна на части. Втората част ще я сложа малко по-късно.
Хубава вечер, приятелко!
Когато нещо ме впечатли, помня го...
Хубав ден!
Когато нещо ме впечатли, помня го...
Хубав ден!
Имаш памет за завиждане, приятелко. Бъди благословена!
Нежна вечер!
Въпреки че съм го чела, зная съдържанието му, вълнувам се от начина по който описваш не само човешката мъка, но и човешкото щастие.
Поздрави!
Въпреки че съм го чела, зная съдържанието му, вълнувам се от начина по който описваш не само човешката мъка, но и човешкото щастие.
Поздрави!
Благодаря ти, скъпа приятелко! Поздрави от Родопите!
10.12.2013 08:36
Силни аплодисменти пред таланта ти.
Силни аплодисменти пред таланта ти.
Остави ме без думи, Дани... Сполай ти! Желая родопско здраве и дълголетие и Офеевско вдъхновение!
Хубав ден!
Благодаря ти, Любке! Знаеш колко ценя твоята оценка...
За много години!