ДЕЛИ ВАСИЛЬОВА ПРАВДА
Заглъхваха последните боеве на Кримската война, когато Васил – висок и широкоплещест здравеняк с дебели засукани мустаци, се загали с Митра от Малево и скоро подир това я доведе в бащината си къща. Отначало павелският самарджия Костадин даде на своя първороден син едната от двете си стаи за башкалък1, а той с многолюдната си челяд заживя в другата. Сетне като минаха десетина години и стаята на младите се напълни с половин дузина момчета, Васил запретна ръкави и с голям мерак изгради гиздава каменна къщица, където премести домочадието си. Освен че бе наследил бащините мурафети да прави бъчви, каци, ведра и каква ли не къщна дървения, той майстореше по някакъв свой чалъм воденици, които най ситняха брашното в Ропката, и такива бумтящи тепавици, където шарените халища така подхващаха да греят, че мълком сграбчваха окото. Където и да го срещнеха из селото, всички българи му правеха ихтибар2, макар че при целия си усталък Васил въобще не беше състоятелен, което обаче никак не му пречеше да върши хаир - или от сметка някому ще свали, или на сиромах някаква направия без пукнат грош ще натъкми. Затуй и хорската почит му прилягаше.
Инак въпреки турския агалък, дето хич не щадеше християните, двамата с Митра намираха топлинка един-друг и като че ли нищо тревожно не загрозяваше тертипа им. Макар че имаха едва няколко нивици, а в обора им се въртяха пет-шест овчици, които по-големите им деца пасяха край селото. Очите на Васил най-много се топлеха, като видеше по лицата на близките си да зашари усмивка и даваше мило и драго колкото се може повече да се заседи, макар че в тия смутни времена това не бе по силите му...
И все пак доволството им се крепеше някак, но най-неочаквано орисията зловещо го попари. В деня, когато Васил навърши тридесет и три, изневиделица умря най-малкото от децата им - двегодишният Петър. От “лош корем”. Както изпосле се произнесе тежко баба Паруша - селската лечителка, чието баене и отвари не дадоха резултат. Откак заровиха дървеното ковчеже във Великденица, къщурката им в Метряковската махала съвсем онемя. Единствено от работилничката на Васил долитаха жалостивите звуци на дърводелските му инструменти, които барабар с господаря си сякаш изживяваха връхлетялото го
теглило. Майсторът нарочно диреше безлюдието и затуй, без да има чужда поръка, се захвана с дървото, но горчилката му хич и не помръдваше, само дето дворът му се заприщи догоре със дървения. Като виждаше страданията му, неговият баща му даде акъл да закара готовата стока на Беломорието, белким пътешествието прокуди болката му...
Рано напролет, натоварил осем мулета - взети заем, Васил със свой побратим, и той с негова стока за алъш-вериш, тръгна през Панека по римския път към морето. След четири дни път стигна остров Тасос и докато продаде майсториите си, отседна при павелския гурбетчия Величко Юрука, който, начело на дюлгерска дружина, по това време бе подхванал палат на местен големец на име кир Ставраки.
- Акълът му е малко, парите - бол. Остани да поработиш до есен! – покани го Юрука не само заради сполетялата го мъка, а и за майсторлъка му, но Васил бе непоклатим.
Като спазари стоката си, задели от припечелените парици, та купи за домочадието си малко риба, маслинки, зехтинец и други неща за по-дребни потреби и една сутрин по първи петли с аратлика си Иван поеха назад, натоварили и няколко дисаги армаган от павелските гурбетчии за близките им. На връщане срещаха кираджийски кервани с всякакъв товар и талази от хора, тръгнали да гурбетуват. Изпреварваха тежки кехаи с по десетина овчари, подкарали хиляди глави добитък обратно към разлистилите се родопски пазви. Многогласните чанове на билюците тъй ликуващо отпяваха по върхарите, че Васил за миг изоставяше кахърите си и радостни светулчици пробляскваха по нажалените му очи, но после тежко-тежко поемаше въздух и потъваше в мълчание. На третата вечер по икиндия навлязоха в землището на Горно Дерекьой3 и спряха на закътана поляна с вода да пренощуват за последно, преди да се върнат в Павелско. Разпрегнаха мулетата и ги пуснаха да пасат около водата, сетне запалиха огън и се тъкмяха да хапнат, когато иззад бориките изведнъж изскочиха трима турци и заплашително насочиха оръжие:
- По-бързо, гяури! И стоката, и парите! – просъска главатарят на разбойниците и с изваден ятаган пристъпи към Иван, който бе на две крачки от него.
- Агалар, ще са спогодим някак – опита с хубаво побратимът му и посочи с ръка стоката в дисагите, но онзи погрешно схвана жеста му за съпротива и замахна с все сила с извития нож, при което показалецът на българина хвръкна в огъня и закадя, а Иван мигом се строполи в несвяст.
Като видя шурналата кръв от ръката на своя аратлик и в един миг си представи разочарованите погледи на жена си и децата след този обир, едномесечната мъка на Васил се прероди в такъв гняв, че той се стрелна към единия от загледалите в цвъртящия пръст главорези, грабна пушката му и го замлати с приклада, където свари. Когато онзи се свлече, подхвана стъписаните му ортаци... Колко време трая кютекът над пишман-разбойниците, не помнеше, но го спря гласът на свестилия се Иван:
- Стига, аратлик, че право при Аллах ше ги проводиш! – и му посочи с окъпани в болка очи притихналите чалмалии.
Тогава остави пушката и превърза осакатената ръка на другаря си, като я пъхна в пазвата му през забунчето. Когато турците се разшаваха и запъшкаха, се надвеси над тях и с кръвясали очи им рече застрашително:
- Малко ви е трепането, но не ми е в табиета4! – и незнайно защо почна един по един да ги съблича дибидюс голи, като мяташе ядосано дрехите в огъня. Подир това ги навърза гърбом около тантуреста борика и им запуши устата с парцали, после се обърна към побратима си:
- Айде към Аламидере5! – и скришом му намигна, след което заоправя добитъка.
Като натовари мулетата и ги навърза за самарите, помогна на Иван да се качи на първото от тях и за заблуда на турците, нарочно подкара кервана по пътя, по който бяха дошли преди малко. Като вървяха известно време по него, свърнаха в ниското и подхванаха в северна посока към Павелско. След шест сахата лутане по неведоми места най-после стъпиха на познати пътища. Без да продумат и спират, продължиха да вървят цяла нощ. Чак на зазоряване, когато заслизаха от Конско пладнище и в здрачевината отдолу се откри родното им село, Иван се обърна към приятеля си:
- Ти си бил хептен луда глава, само не разбрах що сгоропали6 гаджалите?
- Щото нема цяр за орезилена почит! Доде челяк е жив – отговори му Васил и като помълча малко добави: – Ако го утрепеш, го избавяш от резил. Затуй зулумджий ли е - дай му такава правда, че да го гложде цял живот!
Майсторът се оказа прав. След обед на другия ден случайни планинци откриха голите поганци хем наплашени, хем осрамотени. Ни живи, ни умрели. Отвързаха ги, дадоха им някоя и друга дреха да прикрият срамотиите си и ги напратиха по домовете си. Бабаитите дотолкоз си бяха глътнали езиците, че оловото дето им ля ходжата, стигаше за цял пояс фишеци, но и то никак не им помогна. А пък за резила им нямаше ни мерилка, ни церилка, щото премеждието им окончателно лъсна. И даже свои почнаха открито да ги подкачат и с присмех да ги подминават, а шушукането зад гърба им не знаеше никакви пранги. Та кой ли досега мълва е озаптявал... Довчерашните куражлии бяха тъй усмирени от изживяното, че даже не си и мислеха за разплата. Да, ама господарят им - някой си Салих ага - като разбра за тайнствения оскърбител, се докачи и поиска главата му. И след като прати напразна потеря в Аламидере, пусна из Родопа хабер за награда. Торба жълтици...
Когато вестта достигна до ушите на павелския мухтарин Емин ага, веднага му мина през ума, че пръстът на Иван не е бил захапан от вълк, както преди месец се пусна слух подир връщането му от Бяло море, а изглежда е отсечен от поруганите турци. И като поразпита тук-там, се досети, че Васил е бил загадъчният смелчага. Поблазниха го Салиховите алтъни и тутакси прати заптието си към къщата на гяурина.
Не щеш ли майсторът се случи на прозорчето на работилницата си и още като го съгледа отдалеч, разбра каква е работата. Подвикна на Митра, която знаеше за случката край Горно Дерекьой, да каже на стражаря, че е по работа извън село, и изрови изпод житото в хамбара взетата от главорезите пушка. После сложи набързо хляб и малко катък7 в една торба и хвана към Юзеница, където из многобройните й дупки от година време се криеше хайдут Ташу, затуй че бе мъстил на агарянец, дръзнал да насили жената на сина му Вельо.
И тъй се птчна Васильовото неволно харамийство...
След като геройството му се разчу из Павелско, мъдър старец прибави към името му Дели, демек - юначен, буен. И наченаха да го зоват Дели Васил - едно име, което насетне стряскаше друговерците и наедно с това стана утеха за християните. Щото още докато бе с Ташу и подир туй, когато държеше вече свои харамии, селяните излагаха на Дели Васил болежките и дертовете си. А той облекчаваше всеки по своя си начин...
Веднъж при него дойде поп Калин и му се оплака, че турчин, на име Джафер, му е изгорил до основи плевнята барабар с кравите в обора само за това, че служил на български в черквата. Няколко дни наред Дели Васил дебна подпалвача и една вечер му падна сгода. Причака злосторника до чешмата в Турската махала, зашемети го с една кукуда, както викаше на юмрука си, и го метна на гърба като чувал. Отнесе го на една картофена нива извън селото, разбуди го и му тикна една лопата в ръцете:
- Малко ти е трепането, но не ми е в табиета… Затуй ктпай!
Щом Джаферят изкопа дупка колкото човешки бой, Дели Васил го накара да влезе в нея, сетне го зарови до шията.
- Имаш право да рукаш колкото искаш, но от тук насетне сториш ли зулум – мисли му! – и се прибра в Юзеница, а злодеят цяла нощ се изревава като мечка, ама кой да го чуе…
На сутринта го намериха едва дишащ, чалмата му беше килната встрани, а косите - дюс бели...
Друг път му обадиха, че османски бирници преди обед събрали от селото повече данъци, отколкото давал законът, както рекъл на хората даскал Ванчо, който отбираше от тия работи. Надвечер настигна двамата даалии на половин час път от Чатал олук, дето беше конакът на нахийския управител на Рупчос Ахмед ага Тъмрашки. Като свалиха турците от конете, накара един от харамиите си да отброи парите в дисагите, но те са оказаха точно, колкото пишеше в книгите им. Дели Васил си помисли, че даскалът е сгрешил и тъкмо се канеше да пусне турците, когато комитата, дето четеше тефтерите, изведнъж възкликна:
- Дели Василе, тук е писано, че от бащата са взели 50 бешлика, а той ми пусна хабер за 80...
Като разбра истината, войводата така измери с поглед турците, че те в един глас пропяха къде са скрили надвзетото. То не беше никак малко-почти една половина от законния налог. След като се разпореди на своите да върнат излишъкът на селяните, се приближи до крадците:
- Малко ви е трепането, но не ми е в табиета… – рече Дели Васил и нареди да вържат зулумджиите гърбом един-друг от кръста нагоре, а през туй време написа една депеша8 до Ахмед ага за пакостта им.
Когато харамиите му натовариха кожените дисаги с парите за нахията, той сложи бележката в тях и шибна конете. Подир това освободи пленниците:
- Айде след конете и много здраве на агата! – каза Дели Васил и като се посмя на затътрилите се турци, даде знак на комитите си да се
връщат.
Ахмед ага - седнал на сефалък на чардака си, с наслаждение отпиваше изворно изстудена сливовица и се радваше на настъпващия летен хлад и последните слънчеви отблясъци откъм връх Модър. Изведнъж лудо тропотене му развали рахатлъка и миг по-късно пред конака се заковаха запъхтени конете на бирниците, но от тях нямаше ни следа. От първом си помисли, че е някаква деребейщина, но като прочете депешата на Дели Васил и чу тропването на последния отброен бешлик, разбра измамата на подчинените си и се поуспокои. След два сахата ги съзря в дрезгавината да пристъпват някак странно един зад друг и ту падаха, ту ставаха. Целите бяха вир вода, дрехите им - на решето, а ръцете и краката им - рана до рана. Ахмед ага се затресе от смях и без да ги разпитва, веднага се разпореди на заптиетата си:
- По сто тояги на голо! И вече никаква служба в нахията! – негодниците понечиха да паднат за пощада, но агата властно ги спря.
След малко като заплющяха първите удари, Ахмед ага си рече: ”Брей, че му сече акъла на Делията…”
Трети път се случи тъй, че Дели Васил слезе скришом в Павелско да помогне за кърска работа на Митра. Нивата им се намираше в една долчинка, на хвърлей място от кьошка9 в края на селото, който после Бялиолу стори за хаир на хората – да пият и отморяват. Същия ден по къра бе и Емин ага и не щеш ли на връщане мина покрай бащинията на Дели Васил. Комитата го видя и без да му мига окото, отиде при него:
- О, Емин ага, хош гелдин! Дочух, че ти са е приискало Салихови алтъне да броиш, а?
Онзи застина и не смееше и гък да каже, тогаз делията продължи през зъби:
- Малко ти е трепането, но не ми е в ... – и не можа да завърши, щото откъм агата се понесе такава миризма, че Дели Васил неволно се хвана за носа.
После като разбра какво е станало, се разсмя и великодушно му рече:
- Айде давай към вас и забрави за мене!
Ахмед ага повлече пълните си потури към Павелско с наведена глава и докато стигне къщата си, не остана човек, който да не разбере за резила му. Величко Юрука, случил се по това време в селото, моментално кръсти местността, дето стана произшествието, Посрански дол, а Дели Васил продължи да раздава правдата си...
Васил Венински
1 башкалък (тур.) – отделно жилище и домакинство
2 ихтибар (тур.) – почит, уважение
3 Горно Дерекьой – днес с. Момчиловци
4 табиет (тур.-ар.) – характер, нрав
5 Аламидере – днес с.Полковник Серафимово
6 сгоропали (диал.) – съблече
7 катък (тур.) – прибавка към хляб - сирене, масло, сланина и др.
8 депеша (рус.) – телеграма
9 кьошк(тур.-пер.) – беседка с чешма, която служи за почивка
Турският вътрешен министър: Целият свят ...
Филцмоос, Австрия
С възхищение към родопчани за силата на духа, природната
дарба, трудолюбие, изобретателност... и още...
Поздравления !
26.01.2015 09:55
С възхищение към родопчани за силата на духа, природната
дарба, трудолюбие, изобретателност... и още...
Поздравления !
Благодаря ти, Таня! Господ да те благослови!
Иначе историйката е по действителен случай, а Дели Васил е историческа личност.
Да убиеш е лесно, макар и да не ти е в табиета, но да живееш с дамга цял живот си е резил!
Много неща има в разказа ти, но това ми се стори най-силно.
Благословен си с този талант, на който и ние се радваме, възхищаваме и оставаме без дъх.
Поздрави за разказа, Васко!
Да убиеш е лесно, макар и да не ти е в табиета, но да живееш с дамга цял живот си е резил!
Много неща има в разказа ти, но това ми се стори най-силно.
Благословен си с този талант, на който и ние се радваме, възхищаваме и оставаме без дъх.
Поздрави за разказа, Васко!
Правда е, Катя. Дели Васильова правда... А орезилената чест нищо не я цери...
Както винаги си доловила всичко, приятелко.
Сполай ти! Здраве, обич, светлина на цялата къща!
Чудесен е този Дели Васил - на турци и на българи ихтибар прави, правосъдие сам раздава, защитава доброто и справедливостта; в сърцето му горят едновременно любов и омраза, скръб и радост – сложен образ, а толкова леко, само с по един щрих, изграден. Искаше ми се разказът да не свършва! Поздрави, Васко!
Поздрави!
Чудесен е този Дели Васил - на турци и на българи ихтибар прави, правосъдие сам раздава, защитава доброто и справедливостта; в сърцето му горят едновременно любов и омраза, скръб и радост – сложен образ, а толкова леко, само с по един щрих, изграден. Искаше ми се разказът да не свършва! Поздрави, Васко!
Сигурно вече си разбрала, че Дели Васил е историческа личност - Васил Костадинов Семерджиев (1836-1915). Освен дейността си по време на робството, неговата чета взема участие в няколко битки с турците през руско-турската война (1877-78), както и по време на Сенклеровия метеж няколко месеца след нея.
Благодаря ти,Вени! Поздрави от Родопите!
Поздрави!
Сполай ти, Валентине!
Поздрави на Торонто и Канада!
Благодаря ти, приятелю!
Б.
Благодаря ти, приятелю!
Б.
Благодаря ти, приятелю! И твоите разкази ги чета с истинско удоволствие...
Поздрави на цялата къща!
Благодаря ти, Васко, за поднесеното удоволствие!
Благодаря ти, Васко, за поднесеното удоволствие!
Приказките се нещо любимо... Много мило, приятелю. Сполай ти от сърце! Желая родопско здраве и Орфеевско вдъхновение!
Поздрави от Родопите!
Дели Васил има немалка роля и преди, и след Освобождението. Ще посоча само три факта, за които не стана дума досега в моите коментари. Те обаче са много показателни... Когато Левски идва в Павелско, Дели Васил е един от хората с които той се среща... Заедно с още 60 павелци (някой от които негови бивши четници), макар и близо петдесетгодишен, той взема участие като доброволец в Сръбско-българската война (1885)... Въпреки че след Освобождението тукашните люде искат да го направят местен управник, до края на дните си Дели Васил е обикновен воденичар... Умира на 79 години.
Иначе синовете му Иван и Тодор са дългогодишни кметове на Павелско.
Чета тази поучителна родопска история и си представям как по две успоредни линии се търкалят във времето един срещу друг локомотивът на харамийското правораздаване, движен от жадната за истинска справедливост поробена българска душа, и каруцата на днешната българска правораздаваща съдийска система, бутана и управлявана от съвременни демократски хайд.., пардон, "харамии". В мига в който те се разминават, локомотивът отсвирва каруцата...
Още веднъж ти благодаря за удоволствието от прочита!
Поздрав и приятни почивни дни!
Чета тази поучителна родопска история и си представям как по две успоредни линии се търкалят във времето един срещу друг локомотивът на харамийското правораздаване, движен от жадната за истинска справедливост поробена българска душа, и каруцата на днешната българска правораздаваща съдийска система, бутана и управлявана от съвременни демократски хайд.., пардон, "харамии". В мига в който те се разминават, локомотивът отсвирва каруцата...
Още веднъж ти благодаря за удоволствието от прочита!
Поздрав и приятни почивни дни!
Сполай ти за оценката, Томи! Напълно споделям твоите мисли за днешните айдуци... А съвременната българска правда ме накара да пусна тази моя авелзаманска история...
Поздрави на цялата къща, приятелю! Бъдете живи и здрави!
Дели Васил има немалка роля и преди, и след Освобождението. Ще посоча само три факта, за които не стана дума досега в моите коментари. Те обаче са много показателни... Когато Левски идва в Павелско, Дели Васил е един от хората с които той се среща... Заедно с още 60 павелци (някой от които негови бивши четници), макар и близо петдесетгодишен, той взема участие като доброволец в Сръбско-българската война (1885)... Въпреки че след Освобождението тукашните люде искат да го направят местен управник, до края на дните си Дели Васил е обикновен воденичар... Умира на 79 години.
Иначе синовете му Иван и Тодор са дългогодишни кметове на Павелско.
............................
Благодаря, Венински! Сега вече не само като художествен, но и като документален разказ може да го приемем... Няма нищо измислено, всичко е история, която благодарение на хора като Венински няма да се забрави... :)
Дели Васил има немалка роля и преди, и след Освобождението. Ще посоча само три факта, за които не стана дума досега в моите коментари. Те обаче са много показателни... Когато Левски идва в Павелско, Дели Васил е един от хората с които той се среща... Заедно с още 60 павелци (някой от които негови бивши четници), макар и близо петдесетгодишен, той взема участие като доброволец в Сръбско-българската война (1885)... Въпреки че след Освобождението тукашните люде искат да го направят местен управник, до края на дните си Дели Васил е обикновен воденичар... Умира на 79 години.
Иначе синовете му Иван и Тодор са дългогодишни кметове на Павелско.
............................
Благодаря, Венински! Сега вече не само като художествен, но и като документален разказ може да го приемем... Няма нищо измислено, всичко е история, която благодарение на хора като Венински няма да се забрави... :)
Хора като Дели Васил ни карат да се гордеем, че сме българи...
Поздрави от Родопите, приятелко!
Прекланям се пред родолюбието ти. Една лоша дума не си написал до сега. Всеки твой герой е жив, близък до сърцето.
Да си жив и здрав!
Прекланям се пред родолюбието ти. Една лоша дума не си написал до сега. Всеки твой герой е жив, близък до сърцето.
Да си жив и здрав!
Ето за това си струва един автор да пише... Каква по-голяма награда от оценката на читателя! Благодаря ти от сърце, Неда! Бъди благословена, приятелко!
Впрочем, най-новата ми книга ("Разровена жарава") от вчера е в издателството...
Сполай ти, приятелко свидна! Желая здраве, обич и много сбъднати мечти!
Хубав ден, Мая!
Благодарности от сърце! Хубав ден!
харамийството се заражда като отпор
срещу насилието и своеволията на душманите.
Дели Васильовата правда тържествува там,
дето се тъпка човешкото достойнство.
И който като разбойник
си позволява да граби и дерибейства,
получава заслужен урок.
Такъв, че да го помни цял живот.
Пък даже и на негово име местности да се кръщават.:)
Съвсем заслужена е иронията.
Разказът ти предизвиква респект
към духовната сила на гордия родопчанин,
готов без страх да се защитава
и да брани с чест справедливостта.
Умееш го това, приятелю!
Сърдечен поздрав!
харамийството се заражда като отпор
срещу насилието и своеволията на душманите.
Дели Васильовата правда тържествува там,
дето се тъпка човешкото достойнство.
И който като разбойник
си позволява да граби и дерибейства,
получава заслужен урок.
Такъв, че да го помни цял живот.
Пък даже и на негово име местности да се кръщават.:)
Съвсем заслужена е иронията.
Разказът ти предизвиква респект
към духовната сила на гордия родопчанин,
готов без страх да се защитава
и да брани с чест справедливостта.
Умееш го това, приятелю!
Сърдечен поздрав!
Напълно съм съгласен с теб. Имало и, надявам се, все още има такива достойни и възвисени личности като Дели Васил, които са готови да раздават правдата си, така както я разбират. Впрочем, аз и по-горе някъде съм казал, той не е художествена измислица, а историческа личност. Неговото име е Васил Костадинов Семерджиев (1836-1915). Освен дейността си по време на робството, неговата чета взема участие в няколко битки с турците през руско-турската война (1877-78), както и по време на Сенклеровия метеж няколко месеца след нея. Когато Левски идва в Павелско, Дели Васил е един от хората с които той се среща... Заедно с още 60 павелци (някой от които негови бивши четници), макар и близо петдесетгодишен, той взема участие като доброволец в Сръбско-българската война (1885)... Въпреки че след Освобождението местните люде искат да го направят местен управник, до края на дните си Дели Васил е обикновен воденичар... Умира на 79 години. Иначе синовете му Иван и Тодор са дългогодишни кметове на Павелско.
Въобще той е една личност, с която се гордее всеки павелец!
Благодаря ти, скъпа Инел!