Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.04 07:55 - Отмъщение
Автор: veninski Категория: Изкуство   
Прочетен: 4161 Коментари: 12 Гласове:
28


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

ОТМЪЩЕНИЕ

 

 Че не бе от най-силните ученици на даскал Ванчо, не бе, ала баща му Игнат – патил и препатил кираджия – не искаше от него да раздава ум и разум, а да вземе в ръцете си какъвто и да е занаят. И Петко – двадесетгодишен левент – се съгласи, щото виждаше как се мъчи той – ако чат-пат се опазеше от айдуци, студът и влагата никога не му прощаваха…

Затуй един ден двамата слязоха в Станимака /1/ и взеха да обикалят дюкяни, работилници и други места, които наемаха чираци. Додето ходеха насам-натам из чаршията, се озоваха край една ковачница, пред която се кипреше гиздаво изписана с какви ли не шарки и плетеници каруца - издокарана ката великденско яйце.

- Каква хубост… – промълви смаян момъкът.

- Харесва ли ти? – попита го Игнат.

- Дума да няма! – отвърна синът му, но веднага въздъхна със съжаление: – Ама ми куца рисуването...

- Колагере, майсторе! – поздрави баща му един едър човек, навлякъл на голо дълга кожена престилка, който излезе от ковачницата да види какво става.

- Дал ти Бог добро, другоселецо! – отвърна той, сетне попита: -  Искаш да я купиш ли?

- Не ща, майсторе. Заради него обикалям, чирак ще го давам.

- Като го гледам, здрав е. Може и при мене да го дадеш, но догодина – сега имам петима чираци. Бива ли?

- Бива, майсторе, как няма да бива, ама Петко е скаран с рисуването.

- Да докара чиракуването до изписване, нататък ще си купи теркове за рисуване и работата е готова. А освен туй правим не само каруци, а рала, палешници, мотики и една камара други работи. Като гледам боя му, ще върти чука както си иска – завърши през смях ковачът.

- Прав си, ама дали ще научи занаята?

- Тапията си залагам, ако не го науча! – отвърна му уверено ковачът, сетне попита: – От къде сте?

- От Павелско.

- Голямо село е, минавал съм оттам. Ако решиш да го доведеш догодина, обади си до месец-два да се разберем. Хайде, останете си със здраве!

- И ти да си жив и здрав, майсторе! – каза баща му и наново тръгна из чаршията, последван от сина си.

Като отминаха стотина крачки надолу, се спряха пред една грънчарница, пред която имаше какви ли не глинени съдини – гърнета, паници, делви, нашарени от горе до долу.

- Като гледам как майсторът играе с четката по паницата, тука теркове не вървят, а? – рече баща му.

- Не вървят – отвърна Петко.

В тоя миг грънчарят ги видя и понечи да излезе при тях, но Игнат му махна с ръка и побутна момъка да продължат пътя си.

След малко двамата павелци наново се спряха, тоя път до самарджийница. На отворените дървени кепенци висяха самари като на панаир. Конските бяха от дебела кожа, окичена с ресни, пискюли и каишки и какви ли не железа, разноцветни зърна и маниста. А до тях - нарочно сторени за тежки товари - дървените самари на мулета, катъри, магарета, изглеждаха някак груби, но също хващаха окото, защото бяха здрави и нови-новенички. На показ висяха барем дузина поводи и гиздави юзди, а също и ремъци и каиши за впрягане на всякакъв добитък.

- К’во ше кажеш, а? – попита го баща му, който се уповаваше Петко да избере самарджийството, та да има кой да му кърпи самарите, но за да не го обърка, нарочно го прекара и през други дюкяни.

- Бива, тука бива – отвърна Петко, загледал се в някакъв чирак, който нижеше шарен гердан и гледаше към тях с нескрито любопитство.

- Добре дошли! – появи се и баш самарджията.

- Добре заварили!

- Какво ви води насам? Искате нещо да купите?

- Дириш ли чираци, майсторе? – попита направо бащата и кимна към сина си.

Онзи се извърна да го погледне, сетне се засмя:

- Както се е източил, ще може да вземе мяра и на слон.

Всички прихнаха да се смеят, а майсторът рече:

- Да знаеш, че синът ти е роден с късмет. Днес трябваше да почне едно момче от Арапово /2/, но взело, че се разболяло и няма да дойде.

- Щеш ли да станеш самарджия? – попита Игнат.

- Ща! – рече уверено Петко, а кираджията шумно въздъхна и го потупа одобрително по гърба.

Сетне двамата възрастни се разбраха колко ще чини чиракуването, подир което бащата даде на сина си бохча с дрехи и малко ядене и му каза:

- От тук нататък всичко зависи само от тебе. Ако слушаш майстора и го гледаш какво прави, ще станеш самарджия – даде му акъл той, после размени няколко думи с баш майстора и хвана пътя за планината.

Щом снагата му се изгуби надолу из чаршията, Петковите очи се навлажниха...

Че как няма да се навлажнят, когато завалията не само че за първи път оставаше сам-самичък, ами и за сефте напущаше Павелско...

И тъй птчна чиракуването му при бай Серафим - най-прочутият с усталъка /3/ си самарджия в Станимака по онова време.

Майсторът веднага хареса Петко, щото момъкът се стараеше и правеше всичко както той иска. Вярно че му даваше все прости неща, ама нашенецът ги правеше най-добре от всички чираци. Затова подир месец почна да му заръчва разни изкусурявания, дето изпотяваха даже и калфата - един пъпчив и тантурест двайсет и пет-шестгодишен турчин. Заради всичко туй онзи взе да го гледа накриво и не мина много време и си показа рогата...

Един ден пред дюкяна спря някакъв кираджия с десетина животни, между които водеше едно, все още не носило самар. Изглежда се познаваха с майстора, щото се здрависаха свойски, сетне размениха някоя и друга приказка, подир която самарджията викна Петко и калфата отвън. Показа им с поглед младото животно и ги попита:

- Какво е туй, катър или муле...

- Катър – не го изчака да свърши калфата.

Бай Серафим погледна към чирака и повдигна въпросително гъстите си вежди.

- Муле на около година – отвърна нашенецът.

- Вярно е, а от какво се е пръкнало?

- От магаре и кобила – намеси се наново Петко, като видя, че калфата мълчи.

- Ашколсун! – каза му майсторът и продължи да ги разпитва: – Кое е по-сгодно за носене на товари по стръмните пътища на планината – конят или мулето?

- Конят – без да се замисли отвърна пъпчивият и погледна към самарджията, но не получи похвала.

- Мулето е по-сгодно, щото има силата на коня и издръжливостта на магарето – каза след него Петко.  

- Аферим /4/! – не се сдържа тоя път кираджията и като се засмя, добави: – Ако конят бе по-сгоден, никога нямаше да имам свой керван.

- Конят струва повече от мулето, а работата му - наполовина на мулешката – поясни майсторът, сетне каза: – А сега да вземем мярка на мулето, та Каньо да върви на панаира в Узунджа /5/, а додето се върне, ние да му сторим самара.

Самарджията извади от пояса си някакво въже с възли и като го опъна наполовина, рече:

- Eдин аршин /6/ – подир което почна да хваща все по-близки възли: – Половин аршин, четвърт, осмина...

Чиракът си беше отворил очите на четири, затуй когато майсторът разпъна въжето за крайните възли и попита: 

- Колко аршина е цялото мерило?

Той пръв отвърна:

- Два.

Пъпчивият почервеня целия и тъй се наежи, все едно ще се пръсне на парченца. И се пръсна, ама друг пострада...

Бай Серафим обясни надълго и нашироко от кой до кой прешлен се взима дължината на самара, сетне като премери по гръбнака на животното, каза:

- Аршин и четвърт – и взе да пише в тефтера си.

В тоя миг калфата издебна, че Петко е точно зад мулето, извади губерката си и я заби с все сила в бута на животното.

Ритникът бе толкоз силен, че чиракът изхвърча три крачки назад и изпадна в несвяст...

Свести се на миндера в стаичката зад дюкяна, дето поминуваше откакто почна да чиракува. Още като отвори очи и срещна състрадателния поглед на бай Серафим.

- Ей, разгеле! – въздъхна тежко той. – Много ме притесни бе, Петко...

- Ох! – изохка пострадалият, когато се опита да стане.

- Не ставай, птлежи си. Додето беше в несвяст, викнах хекимина /7/. Извадил си късмет – гърдите ти са насинени и подути, но строшено няма! Ще минеш само с мазилото, дето остави.

- Не мога да ти се отплатя, бай Серафиме.

- Нищо няма да плащаш! – успокои го майстора, сетне като се почеса по главата, неочаквано рече – А калфата го изпъдих...

- Че защо? – истински се изненада Петко, макар вътрешно да ликуваше от станалото.

- Че как защо? Нали мулето те хакна, щото онзи го бодна с губерката си... – учуди се самарджията и му разказа какво е станало.

- А аз се чудех откъде дойде тоя ритник, когато мулето бе от кротко по-кротко... – плесна се по челото пострадалият.

- Няма самарджия, който да не е ритан. И аз съм ритан не един и два пъти, тъй че тури пепел на тая случка.

Петко послуша майстора си и още щом болките му отминаха, забрави за случилото се. Да, ама сетне стана ясно, че пъпчивият нищо не е забравил...

Вече бе изцерил раните си нацяло и не щеш ли, баща му докара чорбаджийска стока от Беломорието. Откак Петко взе да чиракува, Игнат идва няколко пъти в града, но не му се обаждаше. Тоя път обаче нарочно намина през дюкяна на Серафим, който му бе пуснал хабер за случката с мулето. Като видя Петко оздравял и засмян, той се успокои и не отвори дума за ритането, а го попита:

- Ходи ли ти се до село?

- Има си хас! – скочи веднага синът.

И как няма да скочи, когато преди да дойде тук, на една седянка в Метряковската махала се загалиха с една осемнадесетгодишна мома, с която се срещаха и в празник, и в делник. Додето чиракуваше, ни веднъж не беше я виждал, но веднъж успя да ѝ прати скришом армаган.

Петко отиде да каже на майстора, че ще се качи за ден-два до Павелско, сетне двамата хванаха боаза.

Подир четири сахата минаха по римския мост и се озоваха  в павелското землище. Види се, че Петко не на шега се бе затъжил, щото поспря мулето, рипна на земята и аха да падне на колене, но осъзнал се овреме, закрачи с все сила по стръмнината нагоре.

- Къде се разбърза? – рече баща му и досетил се какво му е на душата, притури по-меко: – Хвани пътя за Гигяра, та да видим дали нивата е за жънене.

- Добре – отвърна зарадван синът и запраши с все сила по нанагорнището.

- Чакай ме на нашия харман – викна подире му Игнат.

Когато Петко изкачи последното било, погледът му трескаво зашари из селските каменни покриви, сетне спря на къщата на галеницата му... Колко стоя безмълвен, тъй и не разбра, но по някое време се сети нещо и се затърча към нивата в Иверце. 

Да, ама не отиде на нея, ами взе, че я подмина. Че как няма да я подмине, когато през два синора чу жетварска гълчава, която идеше от нивата на Мария - момата, която му бе легнала на сърцето…

Затуй се запровира дебнешком, белким я зърне там. Вече бе наближил нивата, когато оттам захванаха жетварски напев:

 

Дане ли, твоине очи шарени,

а мойсе са черни череши.

Айде ги, Дане, сбереме,

в кърпа да ги вържеме,

на Бога да ги пратиме,

Да ги види Господ, да знае.

каква сме лика-прилика

като два стръка иглика.

Дай ми я, Боже, на мене

първо венчило, последно,

да ми е булка засмяна,

на мама свидна отмяна.

 

Разделени на две, жетварките тъй чудно нижеха песента, че още едните си пееха, другите повтаряха с тях последната им дума, а нататък си караха своето, подир което пък се намесваха първите. И тъй като се редуваха, накрая гласовете им се извисиха в небивал павелски двуглас…

Петко още си беше под омаята на тая жетварска магия, когато зад гърба му някой попита плахо:

- Върнал си се?

Чул гласа на галеницата си, дъхът му спря…  Силом изправи снага, обърна се и почервенял от горе до долу, смутено си призна:

- Затъжих се… – сетне видял пълния бъкел в ръцете ѝ, на свой ред попита: – На извора ли ходи?

Отпървом Мария се замисли, сетне неочаквано протегна бъкела към него и рече:

 - Искаш ли вода? – при което бузите ѝ мигом се обагриха.

- Знаеш ли кво правиш? – загуби и ума и дума Петко.

И как няма да загуби, когато според тогавашния адет, ако ерген напие първи водата на мома, все едно двамата се вричат да делят софра и креват додето са живи…

Красавицата сведе очи и кимна утвърдително, а момъкът не чака повече да го калесват, ами навдигна бъкела и жадно-жадно пи…

В това време Игнат, който вече беше дошъл на нивата и се радваше на хубавия берекет, ги видя и се усмихна. “Ей къде го стягал цървулът нашия!“, рече си той, сетне подви колене на хармана да не им пречи…

В главата му запрепускаха какви ли не радостни мисли, щото Петковата галеница бе хем каматна, хем и работна. Завладян от споходилата ги сполука, той притвори доволно очи.

В тоя миг гръмна пушка...

Игнат подскочи като ужилен и затърси тревожно младите.

Когато ги видя, се успокои. Нямаше по-честити люде от тях на земята. Изпиваха се с очи и се тъкмяха да се целунат. За първом…

Миг преди да докосне изваяните ѝ устни, Петко усети силна болка откъм гърба и изохка. Види се, че страданието му се пресели у Мария, защото тя отвори болезнено уста. Очите им се срещнаха. Какво си казаха накрая, един Господ знае. Сетне двамата се олюляха напред-назад, подир което се сгромолясаха прегърнати в избуялото жито…

Втрещен от станалото, Игнат отпървом протри невярващо очи, подир което застрашително се огледа наоколо.

Тогава видя убиеца. Двайсет и пет-шестгодишен турчин, който беше на петдесетина крачки от него и се измъкваше с бързи крачки към Гигяра. „Не е тукашен“, мина през главата му, сетне ревна с колкото му глас държи:

- Твойта мама агарянска! – и се юрна подире му с всичка сила.

Джелатинът се обърна да види кой го заплашва и си плю на петите. Обаче колкото и да бягаше, Игнат го настигаше все повече и повече...

И как няма да го настигне, когато негодникът бе дебел и непохватен. Като видя, че няма как да избяга на преследвача, се огледа тревожно наоколо, сетне се спря и понечи да вдигне оръжието…

Да, ама пушката му стърчеше над боя и додето я натамани, кираджията я изтръгна от ръцете му и я запокити в дерето.

- Ти ли ма почерни, бе? – смая се осиротелият баща когато позна падналия, сетне рипна отгоре му и го сграбчи за шията: – Защо, бе? Защооо?

След малко като екнаха писъците на жетварите, Игнат остави безжизненото тяло на калфата и горчиво заплака…

 

Васил Венински

 

 

/1/  Станимака – турското име ва Асеновград

/2/  Арапово – днешното село Златовръх, Асеновградско

/3/  усталък (нар. ) – майсторство

/4/  аферим (пер.-тур. ) – Браво! Отлично!

/5/  Узунджа – днешното село Узунджово, Хасковско, където до Освобождението се е провеждал най-големият големият панаир по българските земи.

/6/  аршин – стара мярка за дължина, равна на  68 см.

/7/  хеким (тур.) - доктор 




Гласувай:
29
1



1. donchevav - "Бабахак", "Ч...
08.04 12:50
"Бабахак", "Чудото", "Отмъщението" - минах много пъти през тези и останалите прекрасни разкази от новата ти книга, Васко, и всеки път наново ме хваща за гърлото...нещо - дали силата на чувството, онази "прекършена севда", дала заглавие на целия сборник, или майсторлъкът, с който ваеш тези силни, запомнящи се образи на истински българи, или носталгичното потапяне в един уж забравен, а някак атавистично скъп на сърцето български бит - възрожденски градски чаршии с дюкяни и ковачници, с грънчарство и самарджийство, с чираци, калфи и майстори - и селски труд по нивя и хармани, сред жътварски песни и подвиквания - все мили, скъпи на душата ни картини!
Сполай ти за тази красота, Майсторе, за силата на корените, която съживяваш, за благия мехлем, който слагаш върху понаранената ни българска и човешка душевност!
Поздрави от сърце с пожелание за успех на новата чудесна книга!
цитирай
2. kvg55 - veninski,
08.04 15:03
Турците са отмъстително племе.
цитирай
3. veninski - 1. donchevav - "Бабахак", "Ч...
08.04 15:17
donchevav написа:
"Бабахак", "Чудото", "Отмъщението" - минах много пъти през тези и останалите прекрасни разкази от новата ти книга, Васко, и всеки път наново ме хваща за гърлото...нещо - дали силата на чувството, онази "прекършена севда", дала заглавие на целия сборник, или майсторлъкът, с който ваеш тези силни, запомнящи се образи на истински българи, или носталгичното потапяне в един уж забравен, а някак атавистично скъп на сърцето български бит - възрожденски градски чаршии с дюкяни и ковачници, с грънчарство и самарджийство, с чираци, калфи и майстори - и селски труд по нивя и хармани, сред жътварски песни и подвиквания - все мили, скъпи на душата ни картини!
Сполай ти за тази красота, Майсторе, за силата на корените, която съживяваш, за благия мехлем, който слагаш върху понаранената ни българска и човешка душевност!
Поздрави от сърце с пожелание за успех на новата чудесна книга!


Типично в твой стил, Вени - веднага маркираш най-същественото, главното. Чудесно ме разбираш! Горд съм, че си между моите читатели! Радвам се, че те има! Сполай ти! От сърце! Бъди честита! Поздрави на цялата къща! От моята!
цитирай
4. veninski - 2. kvg55 - veninski,
08.04 15:30
kvg55 написа:
Турците са отмъстително племе.


Турците са извършили не една и две жестокости по време на робството. Факт! Неоспорим. В случая обаче ми се струва, че по-скоро става дума за проявление на едно типично личностно качество, което не зависи от какъв етнос е човекът, каква вяра изповядва, на кой Бог се кланя или въобще не се кланя... Благодаря ти, че се отби и прочете! Бъди жив и здрав, приятелю! Поздрави от Родопите!
цитирай
5. mrazekoff - Васко,
08.04 21:10
силата на твоите разкази е ив описанието и в действието и най-вече в заряда който имат за да докоснат и тънките струни на душата на читателя. Впечатлих се от самото начало, защото ме върна в най-ранното ми детство, защото съм израсъл при коларо-железари. Нещо, което е забравено в днешно време, нещо на което се гледа като екзотика и атракция. След това при останалите занаяти се потопих в живота на тези, които са творили не само с ръцете си и душите си. Най-накрая, този тъжен финал, който показва през какво е минал нашия народ през тежките времена на робството. Благодаря ти, за подарената душевност! Здраве и творческо вдъхновение ти пожелавам!
цитирай
6. veninski - 5. mrazekoff - Васко,
08.04 22:36
mrazekoff написа:
силата на твоите разкази е ив описанието и в действието и най-вече в заряда който имат за да докоснат и тънките струни на душата на читателя. Впечатлих се от самото начало, защото ме върна в най-ранното ми детство, защото съм израсъл при коларо-железари. Нещо, което е забравено в днешно време, нещо на което се гледа като екзотика и атракция. След това при останалите занаяти се потопих в живота на тези, които са творили не само с ръцете си и душите си. Най-накрая, този тъжен финал, който показва през какво е минал нашия народ през тежките времена на робството. Благодаря ти, за подарената душевност! Здраве и творческо вдъхновение ти пожелавам!


Благодаря ти, Стефане! Винаги съм се учудвал на анализите ти на моите авелзамански историйки - ерудиция, професонализъм, долавяне на авторовите послания. Благодаря ти, приятелю! Радвам се, че те познавам! Желая здраве, обич, нови творчески вдъхновения! Поздрави на севейството!
цитирай
7. katan - Ех, Васко! Как съм те пропуснала вчера?!
09.04 13:20
Твоята нова книга е като "Въгленчета"-та и "Жаравата"-та, но има и нещо по-различно.
Този разказ, както и всички други не е необходимо да казвам, че не само ме стискат за гърлото, а направо ме разплакват!
Така хубаво започва историята, но свършва повече от трагично. Точно в най-хубавия миг на Павел и Мария ...
Игнат едва ли е щял да извърши убийство...
Този образ на бившия калфа така си го описал, че го видях като жив. Всичките ти герои оживяват пред очите ми, когато те чета.
Прав си, че няма значение от етноса, защото Ахмед ага е турчин, но е справедлив и дава заслуженото на турчина Джафер, заради зулума му...
Няма да пиша повече, та да остане и за друг път:).
Майстор си и то голям!
Поздрави от мен на всички вкъщи и на Юначето, на когото си посветил и тази чудесно написана книга!
цитирай
8. veninski - 7. katan - Ех, Васко! Как съм те пропуснала вчера?!
09.04 14:02
katan написа:
Твоята нова книга е като "Въгленчета"-та и "Жаравата"-та, но има и нещо по-различно.
Този разказ, както и всички други не е необходимо да казвам, че не само ме стискат за гърлото, а направо ме разплакват!
Така хубаво започва историята, но свършва повече от трагично. Точно в най-хубавия миг на Павел и Мария ...
Игнат едва ли е щял да извърши убийство...
Този образ на бившия калфа така си го описал, че го видях като жив. Всичките ти герои оживяват пред очите ми, когато те чета.
Прав си, че няма значение от етноса, защото Ахмед ага е турчин, но е справедлив и дава заслуженото на турчина Джафер, заради зулума му...
Няма да пиша повече, та да остане и за друг път:).
Майстор си и то голям!
Поздрави от мен на всички вкъщи и на Юначето, на когото си посветил и тази чудесно написана книга!


С малко, но много намясто, думи казваш всичко... Ех, Катя... Радвам се, че те има! Ето затова пиша. За хора като теб! Които оценяват и дават криле... Благодаря ти, приятелко! Желая здраве, обич и успехи! Поздрави и прегръдки от Павелско!
цитирай
9. natali60 - Браво, Васко!
09.04 20:33
Поздравления за отново прекрасния разказ!
цитирай
10. veninski - 9. natali60 - Браво, Васко!
09.04 22:13
natali60 написа:
Поздравления за отново прекрасния разказ!


Благодаря ти, Натали! От сърце! Поздрави от Родопите!
цитирай
11. inel379 - Отмъщението е тема особено характерна за времето, за което ти разказваш в чудесните си разкази.
09.04 22:27
Завистта и злобата на недостойния човек,
който не може да е победител чрез силата
на човешките си качества, се изражда в насилие.
Той, разбира се, е страхливец и бяга от пряк двубой
със съперника си, защото знае, че не може
да го победи по честен път.
Жаждата му зя мъст отвращава.
Действията му отблъскват със своята низост.
Образа на светлия човек, на момъка, чиято душа
е отворена за първите любовни трепети,
ни прави по естествен път съпричастни
към всичко случващо се в разказа.
Но отмъщението не носи облекчение на никого.
Дори когато е справедливо.
Остава горчилката, болката, разочарованието...
Безсилието пред злото, разкапващо душата
и отнемащо възможността за простичко,
но истинско човешко щастие
е белег на времето, в което се търсят
възможности за отпор срещу всякакви
нечистоплътни опити за грубо насилие.
Жаждата за справедливост и свобода
е изконна за всеки човек,
както и чувството за чест и достойнство в живота.
За родопчанина тя е въпрос на съществуване,
която той пренася през годините и до днес.
Миналото битие оставя своя траен отпечатък.

Много ме развълнува пак, приятелю!
Така е винаги, когато се потапям в твоите живи разкази!
Не спирам да мисля върху прочетеното,
дълго след като съм стигнала финала.
А после отново и отново...
Защото мъдростта е безкрайна.
Благодаря ти!

цитирай
12. veninski - 11. inel379 - Отмъщението е тема особено характерна за времето, за което ти разказваш в чудесните си разкази.
10.04 05:33
[quote=inel379]Завистта и злобата на недостойния човек,
който не може да е победител чрез силата
на човешките си качества, се изражда в насилие.
Той, разбира се, е страхливец и бяга от пряк двубой
със съперника си, защото знае, че не може
да го победи по честен път.
Жаждата му зя мъст отвращава.
Действията му отблъскват със своята низост.
Образа на светлия човек, на момъка, чиято душа
е отворена за първите любовни трепети,
ни прави по естествен път съпричастни
към всичко случващо се в разказа.
Но отмъщението не носи облекчение на никого.
Дори когато е справедливо.
Остава горчилката, болката, разочарованието...
Безсилието пред злото, разкапващо душата
и отнемащо възможността за простичко,
но истинско човешко щастие
е белег на времето, в което се търсят
възможности за отпор срещу всякакви
нечистоплътни опити за грубо насилие.
Жаждата за справедливост и свобода
е изконна за всеки човек,
както и чувството за чест и достойнство в живота.
За родопчанина тя е въпрос на съществуване,
която той пренася през годините и до днес.
Миналото битие оставя своя траен отпечатък.

Много ме развълнува пак, приятелю!
Така е винаги, когато се потапям в твоите живи разкази!
Не спирам да мисля върху прочетеното,
дълго след като съм стигнала финала.
А после отново и отново...
Защото мъдростта е безкрайна.
Благодаря ти!

[/quote/]

Безупречен анализ. Както само ти го умееш... Благодаря ти, Инел! От дъното на душата си. Желая родопско здраве и дълголетие, човешка топлина и обич и много успехи в живота!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: veninski
Категория: Изкуство
Прочетен: 1502559
Постинги: 120
Коментари: 7106
Гласове: 139927
Календар
«  Юни, 2019  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930