Прочетен: 11505 Коментари: 28 Гласове:
Последна промяна: 03.09.2014 11:44
ХАИР
Първа част
Тая история се случи пет лета след като отекна и последния московски топ на Фръгово, подир който рупчоските турци най-накрая разбраха, че и Хидает паша1 няма да им върне агалъка, та си плюха на петите.
Премеждието захвана от хана на Недялко Павелски, който се намираше на мястото, дето сетне сториха Черния мост. Ей там, на левия бряг на реката, беше и ханът на бай Дечко, както всички люде в Станимака наричаха ханджията заради дребния му бтй. Макар че какъв ханджия беше той? Фукара2 и половина! Тъй му се случи на завалията, че още през Турско продаде набърже къщата си в Метряковската махала и една нивица в Кабалища, взе някоя и друга пара и избяга от Павелско. Що избяга ли? Хм! Да не мислиш, че от хубаво? Кой бяга от хубаво? Никой! И бай Дечко от зор се махна...
По онова време в Павелско живееше един турчин, който макар че се казваше Асан3, бе дотолкоз грозен и проклет, че християните помежду си му викаха Кара Асан и бягаха като дявол от тамян щом го видеха да се поклаща отнякъде. Освен всичките си други кусури, той имаше един хептен калпав - яхне на Правото някой сиромах на плещите и му се озъби:
- Айде, гяур, давай към Конско пладнѝще! – сетне го срита в ребрата все едно е магаре...
Какво викаш? Далече ли е Конско пладнѝще? И без товар ще каталясаш, да не говорим с челяк на гърба! А пък да знаеш и какво нанагорнище е... Ама опрат ли ти калъчка на шията, какво друго ти остава, освен да влачиш краката, додето паднеш в несвяст!
И въпреки че Кара Асан беше по-лек и от перушина, дотогава още никой не беше го носил чак догоре. Ама бай Дечко взе, че го отнесе! Но снагата му стана цялата в рани... Сетне мижу Осман едвам си го докара на магарето в село... Подир това баба Паруша го цери цял месец с какви ли не илачи, а Дечковица го увива в кожи.
Докато завалията лежа болен, се чу, че някой налетял на Кара Асана с калъчка, ама онзи си остана цял-целеничък, само дето на бузата му цъфна дълбок нишан. А кой се бе опитал да мъсти за бай Дечко, тъй и не можа да се разбере, но щом той си стъпи на нозете, продаде набърже бащинията си и избяга от Павелско.
В Станимака бай Дечко си стори малка къщурка, а до нея полека-лека вдигна и хана си. Ама да не мислиш, че беше някакъв палат? Ами! Нищо и никаква дълга еднокатна постройка, в единия край на която бе оборът за мулетата, а в другия - стаята за кираджиите4. Целият имот беше опасан от позеленял от влагата дувар, в средата на който стърчеше вечно отворена дървена порта, над която висеше тенекиена табелка с овехтял надпис ”Ханъ”. До вратника се стигаше по малко дъбово мостче, което минаваше над воденичен арк, из който денем крякаха две-три патици на сайбията.
Бай Дечко беше ниско изпито човече, което я имаше, я нямаше петдесет оки, но носеше толкоз благ характер, че гледаше всекиму да угоди. Не че беше надвил масрафа си, ами адамлъкът5 му бе в повече, та даваше мило и драго хаир да стори. Та затуй и ханът му не замръкваше без кираджии, които идваха по икиндия, преспиваха на нара в стаята и на ранина товареха мулетата с каква ли не стока и си тръгваха обратно по пътя, по който бяха дошли. Повечето странници идеха от планината, но имаше и от други краища.
Една вечер непознат кираджия, който силом тътреше крака подир пет мулета, се запъти към хана. Още отдалеч си личеше, че е болнав: брадясалото му лице беше по-бяло и от платно, наместо очите светеха два въглена, а отгоре на туй през крачка-две плюеше кръв. Щом го видя, ханджията се спусна да му помогне. След като ошета мулетата, му взе багажа и го съпроводи до стаичката, дето го зави с някакво халище и се наведе да разпали жаравата в огнището. Когато подир малко котлето завря, бай Дечко подаде на странника канче чай:
- Абе аратлѝк6, хептен си са изоставил! – угрижено му рече той и приседна до него на нара.
- Кираджийска орисия, челебѝ7, лошото време все нам са пада... – шеговито отвърна непознатият.
- Тъй е! – засмя се ханджията, сетне добави: – Кат’ те гледам, бая по-млад си от мене, затуй ми викай бай Дечко.
- Аз съм Ганчо, от Корỳ чешми8 ида... – представи се и кираджията.
- Аха, знам го. Бая път си бил! За греди ли идеш?
- Ъхъ.
- У Костаки са най-хубавите. Сабахлен шe ти кажа де му е дюкяна. Инак и аз не съм тукашен, от Павелско съм...
Болният се закашля и пак захвана да храчи кръв, та ханджията му се притече на помощ с ведрото. Сетне когато онзи възвърна дъха си, се изправи чевръсто и рече:
- Ти птлежи, пък аз отивам за доктор...
- Парата е кът, бай Дечко... – тихо възрази Ганчо.
- Ше са оправим някак, люде сме... – прекъсна го стопанинът и изскочи навън.
Додето се върне обратно с доктора, минаха по-вече от два сахата. И как няма да минат, когато по онуй време в целия град докторът бе един-единствен, а болните - претъпкан трен! Щом влязоха в стаята, кираджията бълнуваше нещо, унесен от болестта. Докторът извади слушалките, прегледа го бавно, подир което заклати глава и най-неочаквано рече:
- Няма да го бъде, бай Дечко! Най-много да изкара до сабахлен...
- Не думай, докторе! – разтрепери се ханджията. - Дай му някакви церове, може пък да помогнат...
- Няма да хванат дикиш.
- Дай, дай! Може да има късмет челякът!
- Щом викаш... – отвърна докторът и отвори чантата си. – Мазилото е за снагата, а тоя илач е за пиене - три пъти по лъжица! Макар че...
- Колко ти е харча? – благо го прекъсна ханджията.
Докторът стори хесапа, подир което рече:
- Бай Дечко, що си даваш парата нахалост, а? Завалията вече чука на портите Господни, а ти си тръгнал да... – опита за последно да го разубеди докторът, не разбрал, че трескавият ококори очи...
- Чука, ама може да не влезе! – отвърна с упование адамлията и му подаде две пари, подир което тръгна да го изпроводи, без да види зад гърба си облещения Ганчо.
Когато се върна в стаята, кираджията пак се давеше над ведрото, останал без капчица дъх.
- Ей сега ще ти дам церове.
- Бай Дечко, не знам как да ти се отплатя... – с тих глас зашепна болният, щом кашлицата му попремина.
- Тстави отплатата, Ганчо, ами лапни една чорбица, че да почнем с церенето! – рече ханджията, като му напълни дървена паница.
- Имам си сухоежбина... – опита да отклони поканата сиромахът.
- Да имаш, лапни сега малко бобец, че да се стоплиш и отвътре! – не отстъпи ханджията и му подаде паницата в ръцете.
И Ганчо - какво да прави - захвана да сърба, но силом хапна няколко лъжици и рече признателно:
- Сполай за хубавата чорба, бай Дечко, наситих са... – подир което наново заплю кръв.
Когато болният възвърна дъха си, хаджията каза:
- Свали сега забỳнчето9!
Щом почна да го маже по гърба, бай Дечко изтръпна: ”Гори целия в треска, дано Господ е с него!”, ама друго рече на глас:
- Ей сега, кат’ пиеш и от другия цяр, ш’та завѝя да се поизпотиш малко и утре си шен10!
- Чул те Господ, челеби! – тихо отвърна Ганчо, като си помисли: ”До край ше ми дава кураж!”
- Стига си ма челебосвал бе, Ганчо! – скара му се на ужким ханджията, сетне през смях притури: – Бай ти Дечко - челебия? Ха-ха-ха!
Бай Дечковите грижи ли хванаха дикиш, илачите ли, тъй и не се разбра, но въпреки че кираджията цяла неделя тропа на небесната порта, накрая почна да се даврандѝсва11. Една утрин, щом завалията поотвори изнемощелите си очи, бай Дечко видя, че в тях има мънички - още съвсем немощни - пламъчета, които се канеха да проходят. „Прерипна трапа!”, силом сдържа възклицанието си хаджията и побърза да се обърне, белким скрие влагата в погледа си. Сетне скришом се закръсти и зашептя някаква молитва. Сякаш отгатнали за какво е бай Дечковата суетня, тоя път очите на кираджията не издържаха и се напълниха, а пламъчетата в тях бавно заплуваха...
Като минаха още ден-два, Ганчо почна самичък да си прави измит12 и взе да напира да се прибира в Корỳ чешми, ама бай Дечко не даваше и дума да се продума. Чак когато кираджията позаякна и една привечер откъм стаичката се чу песен, ханджията, тръгнал да му носи паница топла манджа, си рече: „Готов е за път!”, сетне се заслуша в жаловитите му вопли.
Пиле, пиле, пъстро пиле
като фъркаш нависоко
и си гледаш нашироко,
не видя ли нейде нещо?
- Вщдех, вѝдех, бре юначе,
в среди гтра - три тгъне,
а край тях върли турци
печаха мъско13 дите.
Бай Дечко хвана дръжката на вратата, но чу шумната въздишка на кираджията, затуй се позапря малко на прага, подир което влезе вътре.
- Много горчилка има в тая родопска песен, аратлѝк! На млади години и аз съм я пял, като ми беше криво – рече му той и остави паницата на софрата: – Ти отде я знаеш?
- Дълга е за разправяне, челеби... – отвърна му Ганчо и най-неочаквано в погледа му заблещука влага.
Предусещайки нещо лошо, бай Дечко седна угрижен до изцерения, който пое въздух дълбоко и подхвана орисията си:
- От вашия край знам тая песен, бай Дечко. Ахъ Челебийски14 зет бях...
- Ха, още малко ше излезем роднина, бе... – прекъсна го ханджията, но тутакси млъкна, като видя, че Ганчо все едно не го чу.
- Водех най-личната мома в едно село. Елица я викаха... Беше една на майка и татко... – продължи той и пъстрите му очи радостно заблестяха, но веднага плувнаха във влага. – Девет години бяхме бездетни, ама на десетата Бог ни даде мъжка рожбица... Затуй я кръстихме и Тодор15...
- Ашколсун! – тутакси възкликна бай Дечко и спря неловко, видял как лицето на Ганчо се сгърчи от болка.
- Бог се смили, челеби, ама не мина и година, откакто Елица роди, и я хвана незнайна болест, та си отиде млада и зелена... – промълви кираджията и раменете му клюмнаха.
- Не думай, бе... - с треперещ глас изрече бай Дечко, сетне поокопитил се малко, взе да теши странника: – Лека ѝ пръст на женицата ти, Ганчо! Ама ти гледай Тодорчо да ти е жив и здрав, другото все някак ше се натамани.
- Там е работата, бай Дечко... – тъжно продума Ганчо и сълзите му потекоха. – И него веке го няма...
- Че как тъй? – задави се и ханджията. – Кога пък се случи туй?
- Преди пет лета... – прошепна тихо кираджията и добави: – Когато русите бяха погнали аскера на Хадает паша...
- Какво стана с чедото ти? И него ли болест го емна? – плахо попита ханджията.
- Не беше болест...– тихо отвърна Ганчо, подир което захълца: – Турчин ми го зачерни...
- Как тъй зачерни? – проплака и бай Дечко.
Мина бая време преди кираджията да се по-успокои и да отвърне:.
- Случи се тъй, че през май 1878-а, когато аскерът на Хадает паша бягаше от Павелско към Рожен, бях на кирѝя16 по Беломорието... Като се върнах и наближих нашата махала, какво да видя... – започна Ганчо и с треперещ глас изрече: – На мястото на къщата ни - пепелище...
- Изгорили... са... ти... къщата?
- Кой ти гледа къщата бе, бай Дечко, като с нея си отиде и Тодорчооооо... – зави на глас кираджията.
Ханджията тъй се втрещи от казаното, че очите му потекоха като чучури. Мина време, додето Ганчо се съвземе и наново да заниже патилата си:
- Сетне комшии ми казаха, че кат’ видели как някакъв турчин се кани да пали къщата ни, дядо и баба рипнали на двора да го спрат, ама негодникът ги промушил с калъчката, после залостил къщната порта... – рече клетникът и наново зарида.
- А Тодорчо... де... е... бил? – заекна ханджията.
– Ами той нямаше... две годинки... – зарева с всичка сила кираджията. – Бил си е... в люлката...
Бай Дечко първом зина невярващ, сетне падна възнак на нара, подбели очите и притихна. Подир половин сахат, като дойде на себе си, видя как Ганчо, надвесил се над него, го плиска с вода и му говори нещо.
- Абе, челеби, държи се малко... Знаеш ли какъв страх брах, додето беше в несвяст? – чу най-накрая уплашения глас на своя спасител. – Нито знам де е доктора, нито у вас имаше някой да ми каже, а пък и отвънка - мъртвило... И самичък к’вото можах - сторих. Добре, че опули очите! Знаеш ли к’ва беля щя да сторим, а?
- И кой беше главорезинът, разбра ли? – едвам-едвам промълви ханджията.
- Какъв главорезин? – не разбра Ганчо, още в плен на бай Дечковата преживелица.
- Ами оня, дето... – рече свестилият се и посочи с очи прозореца, отвъд който почваше планината.
- Комшии рекоха, че бил някакъв турчин от селата в Ропката17. Дребен на бой с белег от лявата вежда до устата...
“Кара Асан”, на часа мина през главата на бай Дечко. Разтреперан, той се поизправи на лакти и прекъсна Ганчо:
- Какво стана... сетне? Ти... мъсти ли му?.
- Изгубих му дирите, скрил се някъде зад Рожен.
- Отишъл си е по живо, по здраво, а? – рече през зъби ханджията, смълча се за малко, подир което попита: - А ти... к’во стори насетне?
- К’во да сторя, бай Дечко? Роднини бяха погребали дядо и баба до Елица - времето топло, не може да ме чакат... За мене остана само да заровя пепел от къщата, да се простя с умрелите и... Сетне се върнах в Корỳ чешми... – отвърна Ганчо, но видял питащия поглед на ханджията, побърза да каже: - К’во да правя повече в Ахъ Челеби, бай Дечко? Нямах веке ни къща, ни близки люде...
Ханджията въздъхна възтежко, поклати глава и рече:
- Много патѝло ти са е насъбрало... – сетне се поспря и попита: – На колко лазарника си?
- На трийсет и три...
- Млад си, Ганчо... – учуди се адамлията18, подир което се замисли. – Знаеш ли още колко бял свят има пред тебе? Ако питаш мене, трябва ти една женица...
- Абе, бай Дечко... – изпъшка кираджията. – Караш ме ново гнездо да свивам, а пък аз Елица още не съм прежалил...
- Че я жалиш - жалиш я. Вижда се отвсякъде... – прекъсна го ханджията. – Ама ако смяташ, че тя иска цял живот черно да носиш, грешиш!
Ганчо отвори уста да каже нещо, сетне като се почеса по главата, добродушно си призна:
- Нощеска я сънувах... Гледам, че е тъжна, та я питам защо не се засмее, а тя все едно, че не ме чуе... Първо взе да ме кори, че нарочно не съм се вардил из пътищата, сетне ми каза, че цяла неделя е молила свети Петър да не ми отваря, а накрая ме погледна в очите и рече: ”Ще се засмея, когато и на тебе ти стане хубаво”...
- Видиш ли? – изправи се в цял ръст родопчанинът. – К’во ти рекох!
- Прав си, бай Дечко, ама...
- Какво ама бе, Ганчо? Елица ти е дала благословия, а ти се дърпаш! – не отстъпи ханджията. – Виж там по вашия край... с някаква женица... къща да свъртите...
В това време отвънка се чу гласът на Мика, жената на сайбията:
- Дечкооо, имаш гостенин. Ѝзлези да му помогнеш да разпрегне мулетата!
- Ида, ида – отвърна високо ханджията, сетне като се обърна към Ганчо, тихо прошепна: – Птмисли за т’ва, дето ти рекох...
Бай Дечко вече бе отворил вратата, когато се досети нещо и спря:
- Аратлѝк, манджата изстина, ама ей го де е котлето, стопли си я... – рече той, после помълча малко и добави: – А сабахлен стягай мулетата! Айде, лека вечер!
- Аферим, челеби! – усмихна се кираджията и припна да го изпрати. – Лека вечер!
Сетне се загледа подир ханджията, който види се познаваше новодошлия, защото още от вратата го поздрави по име, а после взе да се здрависва с него.
- Бай Дечко струва повече от всякакво имане! – тихо рече изцереният, след което притвори вратата и се наведе да разпали огнището.
На сутринта ханджията съпроводи Ганчо до дюкяна на Костаки, помогна му да натовари гредите и го напрати:
- Айде, аратлѝк, на добър път! И да са пазиш...
- Върна ма от оня свят, бай Дечко, дано някога ти се отплатя...
- Ти гледай себе си, мене ма тстави... – отвърна му ханджията и нарочно забърза обратно, че очите му взеха да блестят. – Айде! И дано Господ е милостив оттук нататък!
- Сполай ти, бай Дечко! – успя да каже Ганчо, сетне загледа ханджията, додето той се скрие надолу из сокаците, подир което въздъхна и подкара мулетата.
Васил Венински
-----------------------------------------------------
1 Хидает паша – Сенклер, английски консул, а след това турски офицер, който извършва неуспешен метеж след края на Руско-турската война(1877-78), за да присъедини отделни села от Източна Румелия към Турция
2 фукара (тур.-ар.) – беден човек, бедняк, сиромах
3 Асан, Хасан (ар.) – добър, красив, милостив
4 кираджия (тур.-ар.) – човек, превозващ стока с наети или собствени животни от едно място на друго с/у заплащане
5 адамлък (тур.) – човещина, човечност
6 аратлѝк (тур.-ар.) – приятел, побратим
7 челебѝ (тур.-ар.) – почетно название на заможен българин
8 Корỳ чешми – старото име на с.Горски извор, Хасковско
9 забỳн (тур.-ар.) – къса горна дреха без ръкави
10 шен (тур.-ар.) – весел, бодър
11 давранѝдсвам (тур.) – оправям се, съвземам се
12 измит ( тур.) – слугуване; в случая да се обслужва сам
13 мъско (диал.) – мъжко
14 Ахъ Челеби – административно-териториална единица по време на Османската империя, чието главно селище е Пашмакли (Смолян)
15 Тодор – от гр.Теодор, “дар от бога"
16 кирѝя (тур.-ар.) – превозване на стока срещу заплащане
17Ропката – Хвойненската котловина
18 адамлия – човек, който проявява адамлък (човещина, човечност)
Всеки се вторачил в собствената си паничка и рядко поглежда настрани. Наистина има все още останали такива хора между нас.
Оправданието от трудното време са безпочвени.
Човек или има сърце и душа да направи добрина, или ги няма.
Радвам се, че имам възможност да се потопя в стари времена и да се докосна до истинския български дух.
Благодаря ти, Васко, че пак ни въвеждаш в твоите красиви, страшни и истински истории!
Поздрави на Родопа планина!!!!
Всеки се вторачил в собствената си паничка и рядко поглежда настрани. Наистина има все още останали такива хора между нас.
Оправданието от трудното време са безпочвени.
Човек или има сърце и душа да направи добрина, или ги няма.
Радвам се, че имам възможност да се потопя в стари времена и да се докосна до истинския български дух.
Благодаря ти, Васко, че пак ни въвеждаш в твоите красиви, страшни и истински истории!
Поздрави на Родопа планина!!!!
Да правиш хаир е най-хубавото човешко качество според мен. Само човек, който е надраснал собствените си духовни окови, може да стори добрина другиму. Ще видиш във втората част какво бива хаир...
Сполай ти, приятелю! Бъди жив и здрав!
Права си, Мая. Доброто няма никога да свърши! Въпросът е да е повечко...
Благодаря ти, приятелко! Радвам се, че се отби и прочете.
Сърдечни поздрави от Родопите!
Поздравления за постинга!
Поздравления за постинга!
Благодаря ти, приятелю!
с нетърпение ще очаквам втората част.
Човек е по-щастлив когато прави добро от сърце,
отколкото когато получава може би...
Поздравления !
с нетърпение ще очаквам втората част.
Човек е по-щастлив когато прави добро от сърце,
отколкото когато получава може би...
Поздравления !
Напълно споделям мнението ти, че който прави хаир, е щастлив човек. Иначе не всеки оценява добрината, която е получил... За съжаление.
Сполай ти, Таня! Удоволствието е мое.
Поздрави от Родопите!
Благодаря ти, Марина! Желая здраве и успехи!
Хубав ден!
Приятен и ползотворен ден ти желая!
Приятен и ползотворен ден ти желая!
Скоро ще го пусна. Сполай ти, Раде! Нека и твоят ден е ползотворен!
Радвам се, мислиш по този начин, Неда! Благодаря ти!
Овълчихме се, Невена. А сме толкова малко... Ами ако бяхме като Китай?
Благодаря ти, приятелко! Хубава вечер!
Поздрави и на теб, приятелко!
Благодаря ти, Светла! Хубав ден!
Сабахлар хаирлъ олсун, челеби Коев!:)
Напълно прав си, приятелю! Радвам се, че намина! Ведър ден!
Сабахлар хаирлъ олсун, челеби Коев!:)
Гюнешлер олсун! :)
Сабахлар хаирлъ олсун, челеби Коев!:)
Гюнешлер олсун! :)
Радвам се, че отново си тук, приятелю! Имаш ли време, си добре дошъл! Бъди жив и здрав!
Споделям твоето мнение, но засега ще замълча... Повече след като прочетеш втората част.
Благодаря ти! От сърце.
Хубава вечер, приятелко!
Сабахлар хаирлъ олсун, челеби Коев!:)
Гюнешлер олсун! :)
Радвам се, че отново си тук, приятелю! Имаш ли време, си добре дошъл! Бъди жив и здрав!
Заман вар, хаят йок! :) Сен насълсън..иимисън аркадашъм?
Сабахлар хаирлъ олсун, челеби Коев!:)
Гюнешлер олсун! :)
Радвам се, че отново си тук, приятелю! Имаш ли време, си добре дошъл! Бъди жив и здрав!
Заман вар, хаят йок! :) Сен насълсън..иимисън аркадашъм?
Ош гелдин, аркадаш! Чок селям!