МЪСТ

 

Пролетта на 1859-та настъпи сякаш ненадейно. Хората още не бяха хвърлили дебелите шаячни дрехи, когато задуха беломорецът – топъл и нежен, той така галеше всичко, че за има-няма една седмица се разбра – зимата свърши. Загълчаха павелските дерета, раззелени се  Саво бърце, ливадите в Баня подкараха първа снажица, напъпиха дърветата в Блата. Мъжете се засуетиха в оградените с високи каменни дувари дворове да проверят за клепане ли са палешниците и мотиките, да притегнат ралата. Чилингирят – единствен ковач и налбантин в селото, едва смогваше да хапне надве-натри по обед, защото палешниците и мотиките бяха цяла камара, а чакащите за подковаване волове, коне, мулета изпълваха до заник слънце тесния сокак пред къщата му в Метряковската махала. Всяка година по това време той почти не усещаше ръцете си, изтръпнали от тежкия чук, но знаеше, че сега е неговият берекет и не се жалеше. Християните плащаха кой с каквото може. По-богатите даваха бешлици¹, по-бедните - картофи, фасул, мляко. На сиромасите правеше отсрочка, като ги записваше в опушен от дим и сажди тефтер, купен преди години от Филибе, когато учеше занаят. От мохамеданите развързваха кесиите тези, които чакаха реда си и дружелюбно правеха мухабет с българите. Ковачът от опит знаеше, че ако сокакът утихне, идва турчин, който не само няма да си плати масрафа, но и ще бастиса с пръчката си някой по-муден павелец, не сварил навреме да отмести стоката си.

Горан - двадесет и двегодишен строен момък, се събуди, измуши се от кафяво-бялото козе халище и излезе от малката стаичка на Шопарьовия агъл². Трите големи каракачански кучета с гюслюци³ на шиите, усетили своя млад стопанин, се прозяха радостно, завъртяха опашки и допряха влажни муцуни в дървената врата на кошарата.Козарят разкърши високата си снага, плисна се с вода от ведрото и погледна носталгично към Павелско. Селото лежеше притихнало в нозете му на един хвърлей място от него. Мокрите каменни покриви на къщите лъщяха в дрезгавината. Различи Дочовата къща, където спеше младата му невеста - осемнадесетгодишна пъстроока родопчанка с руси, къдрави плитки, която му пристана преди седмица.

          Преди да се ожени за нея, баща му - немощен и болен, предусещайки края на дните си, раздели имотите и козите. На Горан като единствен син от петте му деца даде най-много и рече:

          - Земи си Василка, га си решил, но не забаряй и стоката, щото та ше ви гледа децата! – закашля се продължително, после притихна и когато синът му си помисли, че болестта го е приспала, го чу да казва на пресекулки:

               - На истински мъж... адна... нощ... стига!

Отначало не разбра какво иска да каже баща му, но после се сети, че му даваше да отдели на Василка само една-единствена брачна нощ и веднага след това да се качи на кошарата. Стана му криво и понечи да отвори уста, но видя, че старият Шопар се унесе и заспа. После размисли и си даде сметка, че може би баща му, изкарал целия си живот по кошари, а сега заседял се в селото заради болестта си, има право, защото яренето на козите продължаваше, а и вълци дебнеха наоколо. Макар че възрастният можеше да бъде и по-щедър... Горан махна с ръка и си рече успокоително: “Животес е опреш⁴ нас...”.

Първата му, и досега единствена нощ с Василка мина, а на сутринта рано, нарамил шарена торба с прясно ухаещ домашен хляб, изпечен от младата му невеста, пое към кошарата.

Вперил поглед надолу в силуета на Дочовата къща, козарят, за кой ли път, отново си представи нощта, когато стана мъж. Седнал на ниското трикрако столче до софрата, той наблюдаваше Василка, която, застанала до огряното с пълна месечина прозорче, разчесваше притеснено освободените си къдрици. Отблясъците от оджака играеха по изваяното й тяло, което макар и скрито под дълга до глезените бяла фустанела, се открояваше като статуя. За миг му мина през главата, че това не е неговата жена, а някаква царска принцеса от приказките на баба му Мика – никога не бе предполагал, че е толкова красива. Пристъпи към нея, взе я в грамадните си ръчища и я загали плахо на халището...

От опиянението го извади звънът на тюмбелеците⁵ на еркичите⁶, които усетили настъпващия ден, се разшаваха и задумкаха. Обадиха се и козите. Въздъхна, взе гегата и тръгна към животните. Отвори вратата на обора и като внимаваше яретата да останат вътре, изкара стадото. Подкара го към Лилекова гтра – карстов  скалист  район, където  между другите   храсти   растеше   най-хубавия   люляк   на   селото,  от   който селяните късаха и за хубаво, и за лошо.

Слънцето го свари далеч от кошарата. Качи се на една скала и се огледа. Козите, по две-три на групи, пасяха около него, качени на храстите. Каракачанките, застанали встрани, от време на време с лай се юрваха подир някоя отдалечила се коза и я връщаха към стадото. Усмихна се, защото си спомни думите на баща си, когато преди време го посвещаваше в гледането на кози и овце, че кучетата са половин пастир. Видя и дузината еркичи, които помагаха на по-младите кози да наведат някой по-голям храст. “Животни – пък са сещат!”, рече си той. Изведнъж му стана топло отвътре и сам не разбра кога запя любимата си песен:

                                       Мари, Марино, Маринке,

                                       нема ли ерген за тебе,

                                       ами си брата залюби?

                                       Та стана трудна, детьовна,

                                       и три години го носиш,

                                       а пък съ дете не рада.

                                       Девет са баби събрали,

                                       та си Марина питаха:

                                     “Мари, Марино, Маринке,

                                       да не сте няк’ва роднина,

                                       та нема дете на мегдан?”

          Силният му глас закънтя отсреща в Ямите, върна се към Ледениковица, подхвана по Юзеница и изби нагоре, изкачвайки се, към Конско пладнище:

                                        А Марина им думаше:

                                       “Роднина, баби, голяма,

                                        в една сме люлка люляни,

                                        в едно сме сърце лежали.”

                                        Кога се дете родило

                                        паднало като дяволче,

                                        врякнало като дракосче⁷,

                                        търнало като ежече

                                        и си в горана отишло...

Стана му тъжно, като че ли за миг влага се появи в ъгълчетата на черните му очи, но побърза да се изкашля,  приглади с  длан косматата си брада и като се вгледа в стадото, гръмогласно подвикна:

          - Е – е – е –ей,  ежте-е-е, ей – й – й!  К’во  сте вперили  ушеката⁸ в мене? – и се замисли...

Надвечер свали стадото на водопой в Говежда дупка, откъдето извираше селската река, напои го и пое към кошарата. Козите крачеха с натежали до земята вимета. Още не беше превалил последния баир до агъла и чу радостния вой на яретата от обора. Майките дружно им отвърнаха. Почти се бе мръкнало, но Горан не изглеждаше притеснен, тъй като не доеше козите – малките още сучеха . Вкара козите в атака⁹  и започна да ги пуска една по една в обора. Оказа се, че една липсва. “Загубила са е! Дано вълкьовете не е изедът!” – рече си козарят и реши да я търси на другия ден, защото навън бе тъмно като в рог.

На сутринта подкара стадото отново към Лилекова гтра. От време на време се провикваше, но друго освен ехото  не чуваше. Като стигна люляците, му се стори, че долу в Говежда дупка долавя някакъв шум. Пусна стадото и заслиза надолу по скалите. Като наближи, се извика наново, но никой не му отвърна. Тъкмо си помисли, че трябва да се връща, когато я видя отсреща да лежи в малка пещера и да храни черно-бялата си рожба. На два скока бе при козата, изчака яренцето да се насуче, взе го внимателно и го замилва щастлив. Колко време си игра с него не помнеше, но когато се обърна към козата, застина безмълвен. Първото нещо, което му мина през главата бе, че раждането е било трудно, защото козата бе изровила с нозете си немалка дупка. Тогава видя полуоткритото гърне, остави настрани ярето и зарови припряно с ръце. Като отвори капака и златото грейна в лицето му, замръзна, понеже си спомни поверието, че намерено имане носи нещастие. После като размисли, че бащината му къща е пред падане и се налага с Василка да дигат нова, извади храната от торбата, мушна гърнето в нея и бързо я скри под ямурлука. Накрая взе в ръце ярето и забързано закрачи, мамейки козата с хляб. В суматохата забрави да зарие дупката...

Надвечер, без никой да ги види, заровиха с Василка гърнето в градината на брат ѝ Петър и козарят по тъмно се прибра в агъла. Цяла нощ не мигна, кроейки какви ли не планове. Едва към сутринта сънят го надви. Слънцето вече надничаше от Янче, когато на другия ден подкара козите към Варъ̀. Някъде  след обед  реши да сподели  нощта  с Василка. По същото време селото зашумя като кошер – козарчета бяха открили  празната дупка...  

          Весел, без нищо да подозира, Горан прибираше стадото, когато зърна пред кошарата си селското заптие¹⁰:

- Затваряй добитъка и  пред мене! – на турски му изкомандва той.

          Когато видя първите къщи на турската махала, козарят предвидливо мушна гуглата си в пазвата и гологлав влезе в стаята на мухтарина¹¹, който - седнал на миндерлъка до прозореца - шумно сърбаше кафе:

- Къде скри златото, чоджум¹²? – с  благ  глас замляска дебелакът.

- К’во злато, Мехмед ага? –  не  трепна българинът.    

Управникът се изправи ядосано и понечи да го перне с броеницата през лицето, но козарят неволно вдигна ръка и пое удара, при което кехлибарените топчета се разхвърчаха на пода.

              - Как смееш бе, гяур? – разпени се мухтаринът.                       

          Горан тъкмо щеше да отговори, когато зад гърба си чу познатия глас на най-коварния и зъл турчин от селото – Ариф ага Мехмечко, наричан заради лошотията си Мехмечкьоското Келеву, който неусетно бе застанал на прага на отворената врата. Нямаше време да се обърне, само усети изсвистяването на дряновицата на турчина и в просъница чу трошенето на костите си. Онзи заудря с такава злоба безчувствената  му снага, че дори Мехмед ага се видя принуден да хване развилнелия се турчин:    

         - Стига, Ариф ага, че го побебса¹³! – извика мухтаринът и нареди на заптието си да изнесе българина.

         След час, връщайки се по тъмно от Бяртина, Чилингирят едва не се спъна в  тялото на козаря, изоставено на дървеното мостче за Метряковската махала. Вгледа се, после подпря Горан на парапета,  наметна го с абата си и забърза нанякъде. След малко в тъмното изникнаха четири сенки, разгърнаха черга, положиха козаря и тичешком го понесоха. Когато влизаха в Дочовата къща, четиримата с ужас видяха на високото Шопарьовия агъл, обхванат от пламъци... Горе на баира Ариф ага се отдалечаваше със злорадстващо лице...   

...Сълзите ѝ се стичаха от двете страни на бузите. Младата жена – с    пребледняло лице и големи тъмни сенки около очите, не отместваше поглед от мъжа си, който - повит със сурови овчи кожи - вече трето денонощие не бе помръднал на постелята до нея. Изведнъж тя по-скоро прочете по устните, отколкото чу:    

-          ... Ке... ле... ву... ту... –  изстена Горан и главата му клюмна.   

Василка извика неистово и се строполи на пода. Брат ѝ Петър се втурна от другата стая, погледна към двамата и бързо наплиска жената с вода, която, още неотворила очи, се задави в плач. Като видя, че в стаята дотърчаха уплашени родителите му, той остави сестра си в ръцете им и се изправи. Погледна към зет си, въздъхна, прекръсти се и излезе от къщата, наметнал ямурлука си. Тръгна в тъмното нагоре към къщата на Стария Шопар, да им съобщи трагичната вест. Мина покрай църквата, пресече мегдана и тъкмо да потропа на портата му, писъкът на Шопарьовица раздра тишината. Помисли си, че някой го е изпреварил, но осъзнал истината, се облегна на дъбовата врата и тихо захълца... На другия ден към гробищата на Великденица поеха два ковчега, пред които, едва сдържащ сълзите си, поп Илия размахваше кадилницата си...

Мина време. Настъпи априлският бозгунлук¹⁴ и Ариф ага, препасал два пищова и ятаган в сребърна кания, тръгна към Перущица да помага на своите. После се чу, че паднал посечен някъде край Бяла черква над село Шейтанкьой¹⁵. След по-малко от две години, на 15 януари 1878-ма, осемте сотни¹⁶ на генерал Черевин влязоха в Павелско. На път за Чепеларе казаците пренощуваха в училището в църквата, а щабът отседна в дома на  учителя Димитър Белев.

Същия ден в съседната къща синът на Горан - снажен момък с пъстрооки топли очи, посрещна своето пълнолетие със смесени чувства... Напролет  плати на юговски майстори да изградят агъл на Вашивата втда, където имаше десетина декара ниви и ливади. Купи от някъде триста овце, отля сребърни чанове в Самоков и се вдигна в планината. Един ясен слънчев ден, след като напои стадото на Голямо корито, се качи на Глухи връх и пусна овцете да пасат. Свали ямурлука, избърса с ръкав потта от челото и се огледа. Родопа – неговата кърмилница-съдбилница, се стелеше наоколо на гигантски  талази. Отвъд планината на юг различи  Бяло море и дълго-дълго се взира в него, решил отдавна да зимува там на топло с овцете. Обърна се на север – в далечината Стара планина се открояваше,  заела  надлъж    целия хоризонт. Погледът му наближи, неволно се спря на Бяла черква, скулите му мигом се опнаха от спомена за падналото възнак тяло и молещите очи на агата. Момъкът се усмихна загадъчно и запя  “Мари, Марино, Маринке”...      

Васил Венински

 

 

 

¹ бешлик (тур.) – турска пара, равна на пет гроша
² агъл  (тур.) – каменна кошара на два етажа: долу - обор за животните, горе-стая за пастира и плевник за сено
³ гюслюк (диал.) – железен нашийник с шипове за предпазване от вълци
⁴ опреш (диал.) – пред
⁵ тюмбелек (тур.) –  вид голям чан с широки издути стени и малък отвор
⁶ еркич (тур.) – многогодишен козел
⁷ дракос (диал.) – таласъм
⁸ ушека (диал.) – големи уши
⁹ атак (диал.) – открито заградено място за добитък
¹⁰ заптие (тур.) – някогашен турски стражар
¹¹ мухтарин (тур.) – кмет, селски старейшина
¹² чоджум (тур.) – дете мое
¹³ побебса (диал.) – погуби, унищожи
¹⁴ бозгунлук (тур.) – размирица, в случая Априлското въстание
¹⁵ Шейтанкьой (тур.) – Дяволско село(днес с.Косово)
¹⁶ сотня (рус.) – войсково поделение от стотина души

Поздравления!
Като че ли се връщам в детските години, които прекарах в Родопите, в атмосферата там!
Приятен ден!

Радвам се, че моята авелзаманска историйка ти хареса, приятелю. Сполай ти! Приятен ден!

Родопите са планина, която омагьосва! Никъде в Европа не може да се усети това, което се усеща когато човек е там...

Поздрави!

Бавно и плавно, епично и все пак някак свойски, сърдечно, хващащо за гърлото - така сложно и задъхано тече повествованието на разказа. Пред нас оживява не само любимото старовремско Павелско, а цяла Родопа планина, цялата българска земя. Душата на българина затрептява пред очите ни - чиста и нежна като копринена кърпа, шарена като домоткана торба, топла като току-що изваден от пещта дъхав невестински хляб. Алчността за злато не е присъща на българина, желанието за мъст - също. Суеверие за дяволската сила на имането, историческа правда за османското зло и родова клетва за силата на кръвта се преплитат, за да доведат действието до неговата развръзка - синът отмъщава за погубения си от турците баща.
Две неща ми харесаха най-много при разглезения ми от тебе вкус, майсторе - уникалната песен, раздвижваща някакви мрачни пластове в душата в очакване за тъмно родово зло - и думите на стария Шопар: "На истински мъж... адна... нощ... стига!". Сигурно томове народопсихология могат да се изпишат за тази култова реплика:))) Аз избирам да я скътам в сърцето си - до другите бисерчета, харизани ни щедро от тебе, скъпи Венински, приятелю - сполай ти!

Напълно споделям твоите мисли за Родопите - най-красивата и най-многострадалната българска планина... Благодаря ти!
Поздрави от Родопите!

Сполай ти за благите думи, Вени! Трогна ме...
Колкото се отнася до "Мари, Марино, Маринке", тя е много стара павелска песен, която е непозната за другите краища на Родопите. Нещо повече, не се знае дори от съвременните павелци. Текстът на песента е открит от един голям павелец - писател и краевед - Георги Пашев (лека му пръст, почина преди двайсетина години), а мелодията я издирих самичък от една много възрастна местна баба, която тъй се вълнуваше, че докато я пееше - плачеше... Песента е наистина много хубава, жена ми я пее прекрасно.
Ще ти открия и още нещо. Първото заглавие на разказа беше "Една нощ стига"... Смених го защото звучи много съвременно. Иначе историйката е истинска.
Хубава вечер, приятелко!

Истинска история, казваш...
Много душѝ за гърлото тази история, приятелю. Красив разказ - и тъжен, и страшен, и човечен. Български разказ.

Историята е напълно истинска, Рени. И спрямо другите, които разказвам, е като цяло по-поносима... Има много други, от които ти настръхва косата...
Сполай ти, приятелко свидна! Радвам се, че прочете и хареса.
Прегърни и целуни Момчил от мое име. Хубава вечер на цялата къща!

И след коментара на Вени Дончева не мога нищо повече да добавя.
Благодаря на автора за талантливо възпроизведения и обезсмъртен случай,
който разкрива толкова типични черти за времето си и за българина от легендарните Родопи!

Поздравления и поклон пред таланта!

Добре дошла, tryn! Благодаря ти за оценката! Ще се радвам, когато имаш време, да наминаваш през моята виртуална къщичка! Бъди честита!
Поздрави от планината на Орфей!

Разказите ти са много близки до легендите, приятелю,до творбите на старите майстори - толкова български,с напевната родопска реч, със силните и горди планинци,носещи трагизма на човешките съдби, радостта и болката
на народните песни... неусетно читателят попада в атмосферата на онези тежки времена, оживяват образите пред очите му, усещането за непосредствено участие
в събитията е силно и някак съвсем естествено...вмъкването на чудната песен
от Павелско не само не е случайно, но се оказва изключително важен момент
в разказа от началото до края. Наистина стяга гърлото, очите насълзява,но същевременно това преживяване се докосва до нещо светло, чисто, твърде човешко и истинско.
Сполай ти за хубавата творба, Васко !

Много свидни думи си ми казала, Ценителко на словото! Благодаря ти от най-святото си място, приятелко! Господ да те благослови!
Ще спра до тук, че много ме докосна...

Не знам кой ми казва, но му благодаря от дъното на душата си!
Нека Господ го закриля до края на дните му!
Хубава вечер!

за далечно време, тъмно време... със светлината на непокорството в душата, с гласовете на дедите; жива история за отколешен ред и за човека като част от свят, дето вече го няма и е тук. И този език, в който се оглежда душевността на родопчанина, думи - вселени, думи - памет. Благодаря ти за вълнуващия, за човешкия разказ, Венински! Поздрав!

Сполай ти от сърце, морска ми приятелко! Оценката ти ми е много свидна... Да е благословена цялата ти къща! Нека здравето и усмивката никога не я напускат!
Хубава вечер, Меги!

Чудесно е, че съхраняваш и пренасяш онова, далечно време в разказите си днес. За да остане и да се знае. И помни.

Поздрави!

Права си, Ати. Всяко нещо е с времето си... Сполай ти!
Поздрави на всички!

Насълсън, Венински бей? Хаирли гюнлер! :)

Радвам се, че отново си тук, приятелю. Хубава вечер!

Истински вълшебник на словото! Невероятен разказ, не вярвах, че в днешно време някой може да пише по този начин! Така го чувствам и така го пиша :-)... Поздрави от слънчево-мъглива София! Прегърни Павелско и Родопите от мен!

И ти си вълшебница на словото, Диана... Докосна ме... Благодаря ти! От сърце.
Поздрави на цялата къща!

Оттук преди мен е минала Вени и тя ти е оставила невероятен коментар към който само мога да се присъединя безусловно!
Страхотен разказ -един от най-завладяващите досега!Поздрави приятелю,Вен!
Бъди честит и продължавай да пишеш -то това си го можеш!Усмивки!

Сполай ти от сърце, Илиана! Поздрави и прегръдки на всички!
Хубава нова седмица, приятелко!

Какво ли не е изстрадала душата българска, през колко мъки и тегло е минала. Благодаря ти за хубавия разказ!

Много е страдала душата българска, Мая. Много...
И аз благодаря за топлите думи, приятелко!
Хубав ноемврийски ден!

Вълнуващ разказ! Разказваш така, че с лекота се пренасям в онова време. Всичко е така осезаемо, сякаш съм там. И боли, боли...
Поздравления, Вен!

Колко мило... Сполай ти, приятелко скъпа! Бъди честита!
Хубав ден!

Намерено имане радост не носи.
Мъст за мъст.
Смърт за смърт.
Като в хайдушките времена.
Живот за живота.
Но в песента има някаква непримирима сила ...
Магия...
Порив за волност,
за несъгласие с нормите
и ограниченията, които те налагат.
Воля за бунт срещу тях,
без страх от последствията.
Един здрав родопски инат
да не бъдеш пречупен,
да не бъдеш победен.
Страхотен финал.
Много, много хубав разказ.
Разтърсва и в дълбоки размисли отпраща.
Поздравления за него!

Точно това е крепяло хората в този край - здрав родопски инат...
Сполай ти за точните анализи! Нека усмивката никога да не напуска твоя дом!