Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.01.2015 08:10 - Достлук
Автор: veninski Категория: Изкуство   
Прочетен: 16916 Коментари: 29 Гласове:
71

Последна промяна: 08.01.2015 10:33

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

ДОСТЛУК

 



 

Златил запря четинестото магаре в сянката на дивачката и без да го разпряга, остави ралото да полегне на браздата. Приседна в дъното на джанката и бавно-бавно попи потта от лицето си с краищата на бялата кърпа, покриваща главата му. Сетне надигна жадно бъкела с вода и загледа небето. До заник слънцето имаше барем три саръка път - щеше да свършат пак по икиндия, както всяка пролет, а на заранта рано по хладина да сеят. Нивата му не бе никак голяма - нямаше и три дюнюма1, ама беше страшен камънак и при оране грамадата до синора непрестанно растеше, та начесто спираше магарето си, че му идваше връхнина.

Хубавите имоти в селото бяха в издънките на половин дузина дьонмета2, надошли преди години от други краища на планината, дето зарад келепир първи загърбиха бащиния и драговолно смениха вярата си. По това време в Павелско никой не беше каил да го турчат, затуй през 1669-та се опитаха силом, ама не вързаха чалма в ни едно хани3, че селяните се криха над година в гората около Пашалийца. Щом всичко утихна, бегълците се върнаха обратно, ама берекетлиите им ниви вече бяха в ръцете на току-що заселени дьонмета. Инак като отмахнем, че по време на бягството изгориха колибите им в Иверце, Белянце и Селище, българите не пострадаха хептен. Вярно, че вдигаха други къщи върху днешното място на селото, но пък увардиха и главите си, и имената. Макар че оттогаз се извървя сума ти време, през 1838-а мюсюлманите не брояха повече от стотина души, но държаха земята в котловината, а  християните - десетократно  повече, се трепеха по чукарите. 

- Златиле, птдай ми втда! – с пъшкане се натъкми до орача синеока хубавица, като свали на раменете си бяло тестемелче и разлюля златисти къдри.   

Преди да подаде бъкела на Милица, двадесет и петгодишният мъж го разклати с ръце и рече:

- Пий и ш’ида за втда, че и Марко ожадня, завалията – кимна  към магарето Златил, сетне спрял грейнал взор върху издутата ѝ престилка, добави. – Дава ли ти зор?  

- Не, ама нящо ма приреза кърстъс... – отвърна бременната му невеста, с която от неделя ката ден чакаха първа рожбица.

- Видиш к’во ти е дережету и пак са вреш да помагаш. Веке нема да ми водиш магаресу! – прекъсна  я загрижено орачът.

- Нищо ми нема бе, Златиле – засмя се Милица.

- Да ти нема! – не отстъпи мъжът.

- Ти чуеш ли са к’во лафиш? Я да не съм няк’ва кадъна, че да легна!

- Кадъна-не кадъна, сядаш а’туй под дървосу! –  смръщи вежди орачът.

- Да не бех ти казвала – съжали Милица и рече да му обърне гръб.

- Ами ако стане няк’ъв сакатлък, сетне... – благо загълча Златил и докосвайки я гальовно по рамото, рипна да се стяга за вода.

- Тъй е, ама ми са ще да ти птмогна, че не ма свърта на адно място, кат гледам слънцену.

- От’ са кахъриш бе, булка? До икиндие има шукадър4 време, ше са оправим – рече здравенякът, като освободи магарето от оралото и нарами бъкела. – Айде, Марко!     

Милица загледа подир мъжа си и някаква особена топлота се разля из тялото ѝ. Преди да се оженят, всички моми в Павелско се захласваха подир Златил, даже и друговерките скришом го оглеждаха, ама бързаха да отмахнат очи, да не бъдат видени от свои. Тя също го бендисваше, макар че като лична хубавица си даваше нарочна тежест, която обаче окончателно изостави преди две години, покорена веднъж-завинаги от неговия адамлък5. При общуване той изглеждаше някак грубоват, но зад тая му външност се криеше изненадваща човещина, която стана ачик-ачик по време на чумата в Павелско.

Морът го донесоха юруците на Кара Сюлейман, като се върнаха с билюците от Беломорието през пролетта на 1836-а. Не мина и неделя, когато един от овчарите му се тръшна болен и още в съвест рече, че все едно някой хвърлял отгоре му с ибрик гореща жар, сетне почна да говори небивалици, а погледът му нацяло помътня. Още не бе подбелил очите и втори пастир легна, изпосле болестта подхвана и кадъните. За две недели друговерците три пъти ходиха на гробището до джамията. Българите първом сметнаха, че турците са наказани зарад злините си, но столетникът дядо Вачо ги посъветва да бягат извън селото, че тъй подхванала и чумата, когато бил дете. Християните вкупом се юрнаха да правят колиби от боров клонак на Гтра и Лищища, като подбраха и стоката си. Мюсюлманите обаче си останаха по къщите в Турската махала, щото ходжата им каза, че според корана бягството е странене от Аллах, затуй като стихна чумата, повечето умрели бяха турци.

Горе на колибите най-първо пламнаха децата, дето пресрещнаха слизащите през Мъри стада на Кара Сюлейман, подмамени от припева на сребърните им чанове. Научил, че в лагера има заразени, дядо Вачо тутакси събра пред колибата си пт първите люде и додето отброяваше овалните зърна на кехлибарена броеница, почна мъдро да хортува:

- Чумавите тря’ва да са башка, инак куртулисване нема! – подир което даде акъл какво да се върши.

Отделиха болните деца в две колиби на Върха, дето изпървом за тях беряха грижи близките им, но щом и те се натъркаляха болни, стана страшно. Никой не искаше даже храна да носи на Чумина поляна, както взеха да наричат мястото на болните, а не да остане да ги цери с дядо Вачовите лекове. И тогава Златил показа човещината си. Макар да нямаше роднини между болните, додето чумата не отшумя нацяло, не се отмахна от поляната...

И затуй, когато подир година ѝ прати момари, Милица никак не се двоуми, а веднага му върна китка...

Жената се усмихна на спомена, връхлетял я изневиделица. Сетне се изправи да поразкърши снагата, но изведнъж остра болка я накара да приседне наново. “Почва се!”, мина през ума на бременната, когато страданието се повтори, а веднага след това - потрети. Самотата около нея обаче я уплаши.

- Зла-ти-ле-е-е-е... – взе да вика Милица, ама никой не се обади, че по това време мъжът ѝ тъкмо почваше да пълни бъкела на извора, който бе на половин сахат от нивата...

На връщане Златил чу някаква гълчава и досетил се за причината, хукна през глава към бащинията си, изоставяйки магарето си.

- Мъж е! – взе му мюждето кадъната на Кара Бекир, като увиваше в яшмака6 си новороденото, което огласяше околността. – Черпнята е от тебе...

- Ако не беше Карабекирица... – едвам-едвам помръдна кръвясали  бърни легналата Милица.

- Еее, люде сме... – прекъсна я гологлавата кадъна и подаде увитото бебе на баща му. – Да ви е живо и здраво, Златиле!

Мъжът притисна до гърдите си първородния си син, който, все едно усетил кой го държи, изведнъж спря да плаче, но тоя път очите на Златил не издържаха. Карабекирица се престори, че нищо не вижда и взе да помага нещо на Милица, но родилката, умилена от видяното, радостно захлипа…  

- Айде бе, жена… Стига толкоз помощ! – чу се отнякъде гласът на Кара Бекир.

- Ида, ида... – отвърна високо кадъната, а шепнешком добави. – Нататък можете и без мене…

- Аллах да те поживи, сестро! – каза ѝ Милица, която бе на едни години с Карабекирица.

- Берекет версин! – чак сега намери сили да ѝ благодари Златил, нацяло смаян от добрината на друговерката.

- Нищо, нищо! Люде сме… – рече кадъната и тръгна към мъжа си, който се бе спотаил в долния край на нивата зад тантуреста хвойна.

Кара Бекир се ядоса не толкоз на похабения яшмак, дето купи на жена си преди десетина недели, когато го дари с първо чедо, а щото тя стоя с открито лице пред чужд мъж... И то гяур! Затуй посрещна жена си с крамола, а тя покорно сведе глава, без и дума да му каже. Онзи вика колкото вика, сетне срита коня си към Павелско, а Карабекирица го заследи пешком, тъй както бе и дошла от Дряново, дето гостуваха на свои.

- Карабекирица била алтънчеляк! – възкликна Златил, щом турците се скриха надолу към Ильов гроб.

- Господ ни я проводи, Златиле... – едвам-едвам отрони жена му.

- Дума да нема! – съгласи се мъжът ѝ, като си помисли, че Кара Бекир не заслужава хубавата си кадъна, щото от него бяха пропищели бая люде в селото.

Подобни мисли се завъртяха и в главата на Милица, та лицето ѝ се опна угрижено и нищо не отвърна. Златил ѝ подаде бебето и взе да подбира багажа:

- Милице, вземи си солук и да та карам нъх село, а пък яз утре на ранина ше доора и ше сием ниваса.

Подир сахат той помогна на жена си да възседне магарето, взе на ръце рожбата си и полека-лека поведе животното надолу по пътеката.

На другия ден Златил бързо ошета имота си и по обед се върна в  селото. Свърши някоя къщна работа и се застяга за пазар. На сутринта по първи петли натовари магарето с туй-онуй за алъш-вериш и през Бяла Черква слезе до Филибе. Имаше късмет - бързо продаде стоката си, накупи разни неща за вкъщи, като взе нов яшмак за Карабекирица и чибук с торбичка ориенталски тютюн за мъжа ѝ. Армаганите, заедно с ароматна погача  и  малко яйца, ги занесе в Турската махала една стара комшийка, че Милица и Златил бяха от малки сираци. Случи се тъй, че Кара Бекир отсъстваше от дома  си, та даровете прие жена му, която в отговор тутакси сгоди някакви дребни дрешки за сина на Милица. Щом се върна Кара Бекир пак се разлюти и  развика, но видял своя подарък, млъкна и побърза да го сефтоса. Като смукна два-три пъти, хубавият аромат го поотпусна малко:

- Аферим! Гяурът се сеща от хубав тютюн! – каза доволен турчинът и приседна на миндера. – Стори кафе!

Мина време. Настъпиха дълго чаканите харманени дни. За радост годината се случи най-берекетлия от всички подир мора - житните ниви  тъй се отрупаха с плод, все едно на всеки стрък имаше птичка, а не клас. Както винаги, сърповете зарязаха първо в долината, дето бяха имотите на турците. Златил научи кога Кара Бекир ще вършее в Блата и  отиде да му помогне, без да е канен. Нивата на турчина бе не по-малка от двайсетина дюнюма и реколтата бе богата и пребогата - навсякъде се виждаха камари складени снопи. Застанал по средата ѝ, Златил тъкмо я оглеждаше, когато зад себе си дочу тропот на кон и додето се обърне,  заядлив глас изкряска:

- Какво правиш на нивата ми бе, гяур? – с крамола подхвана сайбията на имота.

- Имаш ли нужда от помощ, Бекире? – вместо отговор го попита Златил.

- Кат видях от Кьошка челяк с магаре, си рекох апаш е... –   без капчица свян си призна турчинът.

- И на мене Господ даде берекет, ама още не е за жътва. Я съм дошъл да ти помогна, че...

- Хм! То ако е за помощ, работа колкото щеш – прекъсна го Кара Бекир. 

- За помощ е … Толкоз хаир ми сторихте с жена ти, че не мога да се отплатя.

В това време дойдоха и помощниците на друговереца, предимно мюсюлмани, но и неколцина българи, които имаха да връщат ангария8. След малко пристигнаха и две-три жени, между които и Карабекирица с детето си, вече бе проходило. Като видя рожбата си, суровото лице на Кара Бекир грейна. “Не е толкьо лош, колкьото съ прави!”, помисли си Златил, станал свидетел на промяната у турчина, който пъргаво рипна от коня и върза люлка на сина си на един орех, където жените окачиха и торбите с яденето.      

Додето се подготвят за работа, слънцето взе да напича и стана тъкмо за вършеене. Людете се разделиха на две и захванаха да работят. Кат видя, че вършитбата потръгна успешно, Кара Бекир, който сновеше насам-натам из нивата, подхвана някаква друговерска песен, в която начесто вмъкваше и български думи. Сетне разнежен, отиде при детето  и взе да си играе с него, додето то се умори и заспа в люлката.

Тъкмо наближаваше обяд, когато откъм ореха долетя тревожния писък на Карабекирица. Златил пусна поводите на животните и се юрна към кадъната, която пищеше с всичка сила и гледаше обезумяла към люлката. Като стигна ореха, разбра причината за нейния ужас - шарена змия бе рипнала от дървото и стремително се виеше към главичката на спящото детенце... Без да се бави, Златил хвана пепелянката и я метна на земята, дето я замачка с цървулите си. Сетне взе детето, което все така кротко си спеше, и го подаде на майка му, станала по-бяла от платно. Накрая претърси люлката, подир което ѝ рече утешително:

- Веке нема страшно!

- Сполайти, Златиле... – едвам успя да продума кадъната.

- Е, нема нищо! – каза просто Златил  и добави. – Яз да отивам, че бая вършитба ни чака ...

- Какво стана, бе? – дотърча уплашен след малко и Кара Бекир,  който по време на премеждието бе на другия край на нивата.

Карабекирица трескаво му заразправя случилото се, при което мъжът ѝ първом пребледня, сетне не можещ да владее тялото си, тихо приседна в дъното на ореха и дълго-дълго гледа към българина, който вече бе подкарал животните по хармана...

          Тая случка разтърси Кара Бекир из дъно. Насетне проклетията му се попречупи и той стана някак по-мек към християните, а пък със Златил подхвана невиждан достлу̀к9, дето рядко се среща даже между едноверци. Семействата им тъй се сближиха, че изпосле не минаваше Байрам или Коледа, Рамазан или Великден да не бъдат наедно. Децата им поотраснаха, други се народиха, но всички до едно се имаха като роднини.

          И както се очакваше, приятелството между Златил и Кара Бекир роди завист и у българи, и у турци. Злобата у вторите бе дотолкоз, че даже се оплакаха на селския мухтарин.

          Една привечер той спря Кара Бекир и му рече:

          - Бекире, туй, дето го правиш с оня гяур, не е много редно…

          - Чуй ме, Тахире! – прекъсна го Кара Бекир. – Ако по-лани се бе намерил някой гяур да хване твоя Османчо, като падна от крушата в Баня, сега синът ти щеше да е жив. А ти не само щеше да позлатиш  избавителя му, ами сигурно би го сторил и селски старейшина. Право ли казвам?                                    

          - Тъй е... –  преглътна тежко мухтаринът  и гъста червенина покри бузите му.

          А Кара Бекир го отмина без нищо повече да му рече. Какво обади  на тъжителите Тахир ага, никой не разбра, но насетне в селото не се чуха повече приказки за достлука им и той си продължи по старому. Но подир няколко лета се случи тъй, че една пролет Златил се връщаше от  гурбет на остров Тасос и до Горно Дерекьой имаше дружина. Понеже мръкваше, някакъв дюлгерин го покани да преспи у тях, но той не рачи, решил отнапред да върви през нощта, та сабахлен рано да прегърне  Милица и децата, които не беше виждал сума ти време. Затуй нататък подкара магарето си самичък. Но не щеш ли към полунощ, щом стигна Златна грамада в дряновско, три сенки се отделиха от дърветата и се изпречиха отпреде му.

          - И парата, и стоката! – турска реч раздра тишината.

          Откак продължи самичък Златил бе все нащрек, но разбойниците отдалеч чуха чаткането на копитата на Марко по каменните плочи на римския път и го извардиха. Гурбетчията нямаше време даже да хване  ножа си, камо ли да извади пищова, щото веднага след командата главатарят на шайката хвана магарето за повода, а двамата му апаши скочиха връз него. Макар и изненадан, Златил не им се остави, а отблъсна с крак единия душманин, прасна другия по главата и го запрати в храстите край пътя. Вече се тъкмеше да рипне върху баш разбойника, когато калъчката на първия апаш се вряза в рамото му. Отначало Златил нищо не разбра, а се хвърли върху нападателя и чак като го повали на земята и усети струящата кръв от тялото си, взе ядно да го души. Точно тогава изтрещя пищова на главатаря им. В първия момент на Златил се стори, че куршумът е улучил онзи под него, щото спря да мърда, сетне в просъница видя отдалечаващите се засмени лица на децата и Милица и накрая главата му клюмна върху гърдите на мъртвия злодей.

          При изгрев слънце, когато Златил трябваше да възвести с гърмеж завръщането си от гурбет, от Правото се зададе Марко, който тъжно полюшваше на самара преметнатото тяло на сайбията си...

          На погребението му на Великденица стана чудо - сред калабалъка  българи, изпълнили гробището, се открояваше Кара Бекир с цялото си домочадие. Когато всичко наоколо опустя, мюсюлманинът приседна на гроба на приятеля си и до тъмно остана безмълвен. Какво си казаха със Златила остана тайна...

          На другия ден сутринта Кара Бекир препаса силяхлъка си, сложи  ятаган и два пищова и се метна на коня си, без нищо да рече. Жена му,  щом го видя накъде тръгва, въздъхна издълбоко, досетила се какво ще стане. Къде ходи Кара Бекир, какво прави - никой никога не разбра, но щом се върна по икиндия, в ожалените му очи се прокрадваше малко игриво пламъче.

       След ден гурбетчии видяха на клонеста борика в Златна грамада да се поклащат двама обесени турци, в единия от които познаха братът на Карабекирица, когото тя бе прежалила още като оглави шайка и взе да безчинства по пътищата...

         

 

Васил Венински

 

1 дюнюм (тур.) – турска мярка за повърхност, равна на 919, 3 кв.м.

2 дьонми (тур.) – преобърнат в друга вяра; вероотстъпник, потурнак

3 хани (пер.-тур.) – къща, дом

4 шукадър (диал.) – твърде много, в изобилие

5 адамлък (тур.) – човещина, човечност

6 яшмак (тур.) – кърпа, с която туркините прикриват лицето си

7 алтън (тур.) – злато, жълтица

8 ангария (тур.) – принудителна и неплатена работа

9 достлу̀к (тур.) – приятелство, другарство

 




Гласувай:
72



Следващ постинг
Предишен постинг

1. leonleonovpom2 - Поздравления, приятелю!
08.01.2015 09:45
За поредния материал, предаващ точно факти , а и атмосферата в онези иначе тежки времена за прекрасния Родопски край!
цитирай
2. veninski - 1. leonleonovpom2 - Поздравления, приятелю!
08.01.2015 10:06
leonleonovpom2 написа:
За поредния материал, предаващ точно факти , а и атмосферата в онези иначе тежки времена за прекрасния Родопски край!

Сполай ти от сърце, приятелю! Бъди жив и здрав!
цитирай
3. donchevav - За такъв достлук ми беше и на мене ...
08.01.2015 14:29
За такъв достлук ми беше и на мене думата, Васко!
Силни страсти - старовремски, тъмни и дълбоки - с корени и в рода, и във вярата, но най-вече в човещината и правото дело - над всичко.
Този ти разказ е толкова сърцат - топъл, светъл, съзиждащ - направо ти казвам - той ще е моят фаворит сред удивителните ти творби - сигурно и занапред:)))))))!
Благодаря ти, майсторе, за чистите, силни и горди характери, които изграждаш - те вдъхновяват!
Поздрави!
цитирай
4. veninski - 3. donchevav - За такъв достлук ми беше и на мене ..
08.01.2015 15:03
donchevav написа:
За такъв достлук ми беше и на мене думата, Васко!
Силни страсти - старовремски, тъмни и дълбоки - с корени и в рода, и във вярата, но най-вече в човещината и правото дело - над всичко.
Този ти разказ е толкова сърцат - топъл, светъл, съзиждащ - направо ти казвам - той ще е моят фаворит сред удивителните ти творби - сигурно и занапред:)))))))!
Благодаря ти, майсторе, за чистите, силни и горди характери, които изграждаш - те вдъхновяват!
Поздрави!

Удоволствието е изцяло мое! Благодаря ти, Вени! Поздрави и прегръдки на цялата къща!
цитирай
5. kasnaprolet9999 - Интересен сюжет, който провокира в ...
08.01.2015 16:40
Интересен сюжет, който провокира в мен мисли за добротата, която струи от някои хора. Тя пониква като зърното, когато попадне в подходяща почва и променя човека, към когото е отправена. Има хора обаче, които са с глинести души и нищо не е в състояние да ги промени. Те вършат непоправими злини и само бог е този, който може да се намеси и да ги промени някои от тях, а други направо си ги прибира. Поздрави за хубавия разказ.
цитирай
6. veninski - 5. kasnaprolet9999 - Интересен сюжет, който провокира в ...
08.01.2015 17:38
kasnaprolet9999 написа:
Интересен сюжет, който провокира в мен мисли за добротата, която струи от някои хора. Тя пониква като зърното, когато попадне в подходяща почва и променя човека, към когото е отправена. Има хора обаче, които са с глинести души и нищо не е в състояние да ги промени. Те вършат непоправими злини и само бог е този, който може да се намеси и да ги промени някои от тях, а други направо си ги прибира. Поздрави за хубавия разказ.

Напълно споделям твоите мисли, Невена. Благодаря ти! От сърце! Поздрави от Родопите, приятелко!
цитирай
7. injir - Обикновените хора се разбират, ...
08.01.2015 18:05
Обикновените хора се разбират, макар и от различна вяра. Сръдните започват , когато се намесят ,,първенците,,.
цитирай
8. distrelets - Ееее, Васко, пак ме просълзи..
08.01.2015 20:15
Обичам разказите ти! Бъди здрав и пиши!!!!
цитирай
9. shaffi - само хора, сърцати, допускат
08.01.2015 20:46
добрината да ги сближи!!Поздрави!!
цитирай
10. nikikm - Много е хубаво,
08.01.2015 21:00
ама не е полезно! Не си разбрал от туй,дето ти писах преди! Нищо,жив да си! Божа дарба не заптисва...! ..
цитирай
11. dolsineq - И моят прадядо е убит по същият на...
08.01.2015 21:20
И моят прадядо е убит по същият начин. бил е търговец, когато се е прибирал, натоварен със стока и злато бил причакан и заклан... Казвал се Илия. Мир на праха му!
Хубаво разказваш, Венински! С удоволствие те чета! :)
цитирай
12. vitosha13 - Почивка
08.01.2015 21:57
Като започна да те чета и си вземам почивка от всичко друго. Може да е кратко, но е поглъщащо и живо четиво. Поздрави за дарбата,може би е време да издадеш сборник?
цитирай
13. veninski - 7. injir - Обикновените хора се разбират, ...
09.01.2015 08:53
injir написа:
Обикновените хора се разбират, макар и от различна вяра. Сръдните започват , когато се намесят ,,първенците,,.

Права си, приятелко. Благодаря ти, че се отби и прочете!
цитирай
14. veninski - 8. distrelets - Ееее, Васко, пак ме просълзи..
09.01.2015 08:54
distrelets написа:
Обичам разказите ти! Бъди здрав и пиши!!!!

Няма по-голяма награда за един автор от думите на читател... Сполай ти от дъното на душата си, приятелко!
цитирай
15. veninski - 9. shaffi - само хора, сърцати, допускат
09.01.2015 08:56
shaffi написа:
добрината да ги сближи!!Поздрави!!

Напълно споделям думите ти, приятелко. Благодаря ти!
цитирай
16. veninski - 10. nikikm - Много е хубаво,
09.01.2015 09:06
nikikm написа:
ама не е полезно! Не си разбрал от туй,дето ти писах преди! Нищо,жив да си! Божа дарба не заптисва...! ..

Чудесно те разбрах, приятелю... Но ти разсъждаваш единствено от своята камбанария и не приемаш чужди мнения.
Впрочем този разказ е написан в основа на истински факти, взети от Държавен архив. А дали ги приемаш или не, вече е друг въпрос...
Хубав ден!
цитирай
17. veninski - 11. dolsineq - И моят прадядо е убит по същият на...
09.01.2015 09:09
dolsineq написа:
И моят прадядо е убит по същият начин. бил е търговец, когато се е прибирал, натоварен със стока и злато бил причакан и заклан... Казвал се Илия. Мир на праха му!
Хубаво разказваш, Венински! С удоволствие те чета! :)

Много люде са намерили смъртта си като твоя дядо... Пътищата са били пълни с айдуци - и чужди, и наши... Светла му памет!
Благодаря ти за оценката, приятелко!
цитирай
18. veninski - 12. vitosha13 - Почивка
09.01.2015 09:15
vitosha13 написа:
Като започна да те чета и си вземам почивка от всичко друго. Може да е кратко, но е поглъщащо и живо четиво. Поздрави за дарбата,може би е време да издадеш сборник?

Правиш ме много специален... Сполай ти! Иначе имам издадени три авторски и десетина съавторски книги. Впрочем ще пусна постинг за моята най-нова книга "Разровена жарава", която предстои да излезе до месец-два. Всеки, който харесва разказите ми, може да си я закупи. Даже предлагам и една екстра за моите най-верни читатели - ако предварително я заплатят, ще си видят напечатано и името вътре на първите страници. Повече подробности до дни.
Благодаря ти, че прочете моята авелзаманска история!
цитирай
19. veninski - Като започна да те чета и си вземам ...
09.01.2015 09:59
veninski написа:
[quote=vitosha13]Като започна да те чета и си вземам почивка от всичко друго. Може да е кратко, но е поглъщащо и живо четиво. Поздрави за дарбата,може би е време да издадеш сборник?

Правиш ме много специален... Сполай ти! Иначе имам издадени три авторски и десетина съавторски книги. Впрочем ще пусна постинг за моята най-нова книга "Разровена жарава", която предстои да излезе до месец-два. Всеки, който харесва разказите ми, може да си я закупи. Даже предлагам и една екстра за моите най-верни читатели - ако предварително я заплатят, ще си видят напечатано и името вътре на първите страници. Повече подробности до дни.
Благодаря ти, че прочете моята авелзаманска история!
цитирай
20. mrazekoff - Неведоми са пътищата Господни,
09.01.2015 21:10
Васко!
Нито врагът е враг, нито приятелят - приятел. Човещината и душевността нямат народност. Спомням се един разказ от Вазов - "Белимелецът". Там най-омразния чорбаджия се променя дотолкова, че впоследствие става пръв враг на султана. И тук е така - Кара Бекир претърпява коренна промяна, като накрая наказва своите за да отмъсти за един друговерец.
Прекрасно написано както винаги!
Възхитен съм от майсторството с което ни въвеждаш в една непозната епоха. Съпреживяваме събитията от далечните времена, тъгуваме и страдаме заедно с тях.
Благодаря ти, Приятелю!
Нека Родопа планина те закриля и да те дарява с още повече сили за да ни разказваш прекрасните си разкази за далечни и славни времена!
цитирай
21. nikikm - Ех,
09.01.2015 22:24
veninski написа:
nikikm написа:
ама не е полезно! Не си разбрал от туй,дето ти писах преди! Нищо,жив да си! Божа дарба не заптисва...! ..

Чудесно те разбрах, приятелю... Но ти разсъждаваш единствено от своята камбанария и не приемаш чужди мнения.
Впрочем този разказ е написан в основа на истински факти, взети от Държавен архив. А дали ги приемаш или не, вече е друг въпрос...
Хубав ден!


тя моята камбанария е на 500 години и все нещо е разбрала от света!Не си ме разбрал,поне не както трябва,ама харно,давай си!Хубаво пишеш,завладяващо,истински! Съжалявам,че си мислиш,че не приемам,приемам и още как.нали писах,че е хубаво!Ама днес нещата звучат малко по-иначе,пък хубаво,не значи полезно!Но ценностната ни система,явно е различна!От робството един е натрупал жълтици,друг знание,трети е загубил всичко! Карай!
цитирай
22. stela50 - Да... човечността и добротата нямат народност...
09.01.2015 23:46
вълнуващ разказ, интересен сюжет - Майстор си, приятелю !
Толкова образно описваш живота на родопчани в онези трудни
времена - от автентичния говор до чувствата и преживяванията,
добродетелите, страховете, силата на духа...
Великолепен разказ ! Поздравления !

цитирай
23. veninski - 20. mrazekoff - Неведоми са пътищата Господни,
12.01.2015 10:58
mrazekoff написа:
Васко!
Нито врагът е враг, нито приятелят - приятел. Човещината и душевността нямат народност. Спомням се един разказ от Вазов - "Белимелецът". Там най-омразния чорбаджия се променя дотолкова, че впоследствие става пръв враг на султана. И тук е така - Кара Бекир претърпява коренна промяна, като накрая наказва своите за да отмъсти за един друговерец.
Прекрасно написано както винаги!
Възхитен съм от майсторството с което ни въвеждаш в една непозната епоха. Съпреживяваме събитията от далечните времена, тъгуваме и страдаме заедно с тях.
Благодаря ти, Приятелю!
Нека Родопа планина те закриля и да те дарява с още повече сили за да ни разказваш прекрасните си разкази за далечни и славни времена!

Прав си, приятелю. Човещината и душевността нямат народност. Сполай ти за добрата дума, Стефане! Бъди жив и здрав!
цитирай
24. veninski - 23. veninski - 21. nikikm - Ех,
12.01.2015 11:00
nikikm написа:
veninski написа:
nikikm написа:
ама не е полезно! Не си разбрал от туй,дето ти писах преди! Нищо,жив да си! Божа дарба не заптисва...! ..

Чудесно те разбрах, приятелю... Но ти разсъждаваш единствено от своята камбанария и не приемаш чужди мнения.
Впрочем този разказ е написан в основа на истински факти, взети от Държавен архив. А дали ги приемаш или не, вече е друг въпрос...
Хубав ден!


тя моята камбанария е на 500 години и все нещо е разбрала от света!Не си ме разбрал,поне не както трябва,ама харно,давай си!Хубаво пишеш,завладяващо,истински! Съжалявам,че си мислиш,че не приемам,приемам и още как.нали писах,че е хубаво!Ама днес нещата звучат малко по-иначе,пък хубаво,не значи полезно!Но ценностната ни система,явно е различна!От робството един е натрупал жълтици,друг знание,трети е загубил всичко! Карай!

Благодаря ти!
цитирай
25. veninski - 22. stela50 - Да... човечността и добротата нямат народност...
12.01.2015 11:02
stela50 написа:
вълнуващ разказ, интересен сюжет - Майстор си, приятелю !
Толкова образно описваш живота на родопчани в онези трудни
времена - от автентичния говор до чувствата и преживяванията,
добродетелите, страховете, силата на духа...
Великолепен разказ ! Поздравления !


Пиша колкото мога... Някой го харесват, други - не толкова. Благодарности от сърце, приятелко свидна! Желая здраве, обич и успехи!
цитирай
26. kalin8 - Поздравления!
12.01.2015 17:26
Поздравления и от мен, Василе, за чудесния разказ!
Здраве, късмет и вдъхновение през Новата година!
Б.
цитирай
27. veninski - 26. kalin8 - Поздравления!
12.01.2015 19:10
kalin8 написа:
Поздравления и от мен, Василе, за чудесния разказ!
Здраве, късмет и вдъхновение през Новата година!
Б.

Сполай ти, колега! Желая здраве и мноооого муза!
цитирай
28. iliada - Добро утро ,приятелю Вен!
16.01.2015 08:27
Сладкодумник си си и разказите ти са все по-добри.за този разказ ще кажа само -много силен !Препрочетох го отново ,а в района на Вазовата Бяла черква съм била преди години-е не толкова отдавна през който се развиват събитията ,но достатъчно спомена да остане жив.))С нетърпение очаквам новата ти книга!
Хубав ден!
цитирай
29. veninski - 28. iliada - Добро утро ,приятелю Вен!
16.01.2015 08:49
iliada написа:
Сладкодумник си си и разказите ти са все по-добри.за този разказ ще кажа само -много силен !Препрочетох го отново ,а в района на Вазовата Бяла черква съм била преди години-е не толкова отдавна през който се развиват събитията ,но достатъчно спомена да остане жив.))С нетърпение очаквам новата ти книга!
Хубав ден!

И аз я очаквам, Илиана... Надявам се, до месец-два да излезе. Сполай ти за оценката! Желая здраве, обич и успехи! Поздрави на семейството и на приятелите от Плевен!
цитирай
30. venercheto - Прекрасно разказваш, Василе. . . но ...
21.01.2015 00:25
Прекрасно разказваш, Василе...но най-голямата ти сила като че ли е в това, че във време радикално и нетолерантно като нашето, говориш толкова красиво за приятелство и любов, надживели различията в религия, език и националност. Шапка свалям!
цитирай
31. veninski - 30. venercheto - Прекрасно разказваш, Василе. . . но ...
21.01.2015 05:40
venercheto написа:
Прекрасно разказваш, Василе...но най-голямата ти сила като че ли е в това, че във време радикално и нетолерантно като нашето, говориш толкова красиво за приятелство и любов, надживели различията в религия, език и националност. Шапка свалям!

Благодаря ти, Венерче! От дъното на душата си!
Желая здраве, обич, сбъднати мечти!
цитирай
32. inel379 - Наистина голям дослук!
13.01.2017 01:55
Дослук с история.
Изграден във времето
и укрепнал в него.
Героите са различни люде.
Различни по вяра.
Различни като характер.
Но...човеци.
Човеци, способни да оценят подкрепата,
благородния жест, искрената загриженост за другия
във важни моменти от живота на двамата.
Оказаната помощ в беда става здрава основа
на едно приятелство,
продължило и укрепнало през годините.
Толкова силна е тази връзка,
че заради нея се пренебрегва
и най-близко роднинство.
Мъдростта на народа е жива -
"Каквото повикало, такова се обадило."
Поздрав за теб!
цитирай
33. veninski - Дослук с история. Изграден във в...
20.07.2017 08:39
inel379 написа:
Дослук с история.
Изграден във времето
и укрепнал в него.
Героите са различни люде.
Различни по вяра.
Различни като характер.
Но...човеци.
Човеци, способни да оценят подкрепата,
благородния жест, искрената загриженост за другия
във важни моменти от живота на двамата.
Оказаната помощ в беда става здрава основа
на едно приятелство,
продължило и укрепнало през годините.
Толкова силна е тази връзка,
че заради нея се пренебрегва
и най-близко роднинство.
Мъдростта на народа е жива -
"Каквото повикало, такова се обадило."
Поздрав за теб!

Сполай ти от сърце, свидна ми приятелко! Желая здраве, обич и успехи!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: veninski
Категория: Изкуство
Прочетен: 1935127
Постинги: 126
Коментари: 7216
Гласове: 161465
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031