"Сенокос" - Julien Dupre (1851 - 1910) 

Още първия път, като я видя да суши сено на Кара Сюлемайновите ливади на Тузлата, я биндиса¹. И как няма да я бендиса, когато беше от гиздава по-гиздава. Макар да не бе облечена кой знае в какви дрехи, отдалеч си личеше, че е мома и половина.

Черните ѝ къдри – отърсили се от бялата кърпа на раменете – се спускаха по гърба ѝ като планински ручей, сетне сякаш позагубили дъх долу на кръста, се разстилаха нашироко. На красивото ѝ лице грееха две тъмносини вирчета, които галеха всичко до което се докоснат. Снажката ѝ се носеше толкоз леко между закосите² сено, та ти се струваше, че не мома ходи, а птица кръжи... А тъй изкусно разхвърляше окосеното, все едно не държеше в ръцете си вила, а калиграфско перо. Ясното юлско слънце – таман преполовило своя път – сякаш омаяно от самодивската ѝ хубост, се беше поспряло да я погледа...

Поспря се и гурбетчията, и не само се поспря, ами тъй се захласна по нея, че нищо не каза, когато аркадашите му викнаха откъм Марчовица:

- Страхилееее!

Яница повдигна глава и чак тогава видя младия мъж, който я изпиваше с очи.

- Айде да вървим, че бая път ни чакаааа! – дочу се отново, но момъкът даже не помръдна...

„Горкият!” – мина през главата на хубавицата. – „Колко е  каматен³, а не чува...”

 В това време гурбетчията – все едно усетил по някакъв начин, че го викат, се извърна към другарите си и захвана да им прави знаци с ръце да вървят по пътя си.   

„Ням е като мама”, рече си Яница и непознатият ѝ стана някак близък...

 - Що не работиш ма, гяурке? – викна ѝ някакъв чалмалия откъм една могила и излезе застрашително от сянката на кичеста джанка.

На Страхил отпървом му мина през главата, че момата дава ангария⁴, сетне когато видя как турчинът захвана да ръкомаха ядосано и да ѝ крещи, изведнъж му се прииска да го хване за гушата...  

Чули крясъците на Кара Сюлеймановия гавазин, от по-отдалечените, скрити части на огромната ливада надзърнаха други моми, жени и баби – бързешком се спогледаха – после зашептяха нещо помежду си, без да вдигат поглед от сеното.

„Какво стана?”, уплашено врътна глава Калина – нямата ѝ майка – и се опита да понаближи Яница, но дъщеря ѝ взе да маха припряно с разтворена длан да не идва, че може да пострада.

„Боже мой, и тя ли не може да говори?”, каза си момъкът и момата му легна още повече на сърцето…

 - Айде хващайте вилите, че... – изпсува нервно турчинът от високото, сетне изгледа страховито раята, подир което наново легна в сянката на дървото.

Само че още не беше се изтегнал както трябва и рипна като ужилен. Ама нямаше време да извади това, дето му се искаше...

Страхил – промъкнал се незнайно как до него – без нищо да му продума, го замлати с огромните си ръчища пред смаяните погледи на българките...

- Кой ли е тоя момък? – тихо попита една мома.

- Де да знам кой е, но че е юначага, веднага се вижда! – отвърна ѝ шепнешком баба Мика, чийто син гниеше в анадолски затвор. – Ако всички мъже бяха като него, робията отдавна да се е кратила⁵...

- За к’во го бие? – попита друга мома и погледна към Яница, която повдигна рамене мълчаливо, макар че всичко в нея ликуваше...

- Как за к’во? – обади се вместо нея баба Мика и притури: – Че Кара Метка – когато да го биеш – никога няма да сбъркаш…

- Най-после си намери майстора! – рече някаква жена. – Май не е тукашен?

„Не е!”, поклати с глава и нямата Калина, сетне събра пръстите на ръката си и ги целуна по върховете, подир което смъкна забрадката на раменете си да се поразхлади малко.

- Права си, Калино, един път челяк е. Инак като гледам дрехите му, ми се види, че е тъдявашен – от  Рупчос⁶... – вещо се произнесе баба Мика, но не можа да свърши приказката си, защото другоселецът спря да налага гавазина, после бръкна в силяха⁷ му, извади нещо и го запокити с все сила нейде из храсталаците.

Щом проследи края на пътя му, погледна надолу към Яница – заради която онзи яде пердаха – усмихна  ѝ се загадъчно, сетне се обърна и хукна да настигне другарите си.

Откакто делията⁸ се скри по пътя за Павелско се изниза цял сахат, а Кара Метко още не смееше да иде да си търси пищова...

Изглежда обаче, че боят го стресна малко, та влезе в пътя. Когато се опомни, нито се оплака някому, нито пък се емна да търси непознатия. И стана толкоз кротък насетне, че не само не тормозеше християните, ами захвана даже и селям⁹ да им дава...

Тъй свърши тая неочаквана среща между Яница и Страхил, подир която всеки мислеше другия за ням...

Ама е било писано пак да се видят …

Не мина и месец време подир тая случка и една августовска сутрин Калина и дъщеря ѝ тръгнаха към Ситово¹⁰. Бяха чули от стари люде, че който пренощува край останките на поругана от друговерците черквица, ще се излекува от всякаква болест. Та и те – горките – се отправиха натам немота да церят...

Пладнина отдавна бе превалѝла, когато влязоха в селото. Там ги напътиха как да идат на параклиса, който се намираше на една височинка над последните къщи.

Тъкмо тръгнаха от мегдана нагоре и не щеш ли, най-неочаквано от един двор излезе Страхил...

„Боже мой!” – стъписа се момата и почервеня.

„Не може да бъде!” – разтърка очи юначагата.

- „Добра стига, момко!” – поздрави го с жестове майката и му се усмихна.

Младият мъж отпървом кимна с глава, сетне се поколеба, подир което най-неочаквано проговори:

- Добре дошли! – и погледна притеснено Яница.

- Ти говориш? – не повярва на ушите си момата и обхвана с длани лицето си, щото усети по страните си издайнически тръпки от радост….

- И ти... – едва не си глътна езика от вълнение момъкът.

- На ливадата не говорех, защото те мислех за ням... – откри му момата и наново поруменя.

- И аз те мислех... – обагри се и момъкът, подир което пъстрите му очи тъй я замилваха, че девойката не можа да се сдържи и му отвърна...

Миг по-късно двамата заприказваха един през друг...

Видяла тая непрестореност, нямата се усмихна благо и нарочно изчака младите да излязат от омаята, подир което изръкомаха нещо, но Страхил не можа да я разбере.

- Тукашен ли си? – притече се на помощ Яница.

Младият мъж кимна утвърдително и на свой ред се обърна към майка ѝ:

- Какво ви води насам? – рече той, но веднага заприлича досущ като великденско яйце и му идеше да потъне вдън земя от срам, та побърза да притури: – За Света Богородица ли сте тръгнали?

Бърните на Калина попитаха нещо, та дъщеря ѝ  се намеси:

- Тъй ли се казва?

Момъкът потвърди и взе да обяснява, че близо до руините ѝ има старо аязмо с много лековита вода, при което идват люде отвсякъде

- Да ви отведа ли горе на черквицата? – попита ги Страхил.

- Имаш ли време? – рече момата.

- Време да искаш! – засмя се младият мъж и ги поведе към параклиса.

Горе на руините постоя колкото постоя, после си тръгна, но по икиндия наново дойде, като носеше под мишница черги.

- Завийте се, че тук нощите са хладни! – сетне пожела: – Дано Света Богородица изцери майка ти!

- Дано! Затуй сме дошли… – отвърна Яница и се прекръсти.

Момъкът също се прекръсти, после се сбогува и си тръгна, а двете се загледаха подире му. И макар че видяха как си влезе у тях, още дълго мислите им бяха все в него…

 Щом мракът завладя цялата долина, си сториха тихомълком постеля и легнаха да спят. 

Когато прехвърли полунощ и от Ситово пропяха първи петли, Калина се събуди. Додето се радваше на песента им, някак неусетно ѝ стана чоглаво. Зачуди се и миг по-късно споменът я връхлетя.

Два-три дена, откакто се задоми с Янко, решиха да окосят ливадата на Конско пладнище, дето смятаха и да пренощуват, та да могат да изсушат и прекарат сеното в Павелско. Старите не им даваха да вървят, защото е грешно да се работи на празник, ама нали бяха луди-млади, не послушаха...

И още по тъмно тръгнаха нагоре с три мулета, вързани едно за друго. Таман се изкачиха над селото и от долината закукуригаха петлите. Като ги чу, мъжът ѝ – както си бе отгоре на мулето – подкара любимата си песен:

Петлине пеят, либе ле, на съмнуване.
Пусни ма, мило либе, да си ида.
Тези са петли, либе ле, петли лъжовни.
Постой, почакай, либе, рано е още...

Ей тъй започна денят им. Дето се вика от хубаво по-хубаво. Но и да не беше захванал с песен, двамата бяха сигурни, че ще е най-щастливият им досега. И как няма да е, когато за пръв път - откакто взеха да делят софра и креват - щяха да са сам-самички...

На ливадата стигнаха преди изгрев. Слънцето - все едно само тях чакало - тъкмо надзърна зад билото на Пашалийца и зашари по лицата им. Щом огненият му диск се показа нацяло, затрепка тъй често, сякаш отгоре му бродеха нестинари. Двамата се спогледаха усмихнати, сетне извърнаха глави през рамо и видели   сенките си цели-целенички, засияха от радост.

Кой ли на тяхно място не би засиял, когато още от памтивека е знайно, че ако видиш на разиграл се еньовденски изгрев сянката си непокътната, ще бъдеш по-здрав и от скала през годината...

Подир тая слука – какъвто бе обичая – отидоха  на близкия бунар да умият лицата си с вода, погалена от първите слънчеви лъчи, а на връщане се събуха и закрачиха боси по росата...

Насетне през целия ден младоженците косиха, сушиха, пяха и се смяха от сърце, а надвечер застлаха изсушено сено под една клонеста борика и се завиха отгоре с едно халище, което носеха от селото. Сетне се загалиха...

Накрая заспаха блажени, като си мислеха, че са имали най-хубавия ден в живота си.

Да, ама излезе, че е бил най-лошият...

Въпреки че двамата работиха на хаталия¹¹ ден, на Свети Еньо¹² не му мина и през ум да им удари с гръм ливадата, но съдбата тъй ги тресна, че...

Точно преди полунощ мулетата се разцвилиха и Янко рипна да ги отбрани, помислил, че край тях са се навъртели диви животни. Като ги наближи, разбра, че са бетир зверове, ама вече бе късно...

- Бягай, Кали... – успя само да викне той, преди среднощните апаши да го птчнат с калъчките.

Чула предсмъртните му викове, Калина закрещя обезумяла:

- Нееееее!

- Дръжте гяурката! – разпореди се главатарят им и две сенки се юрнаха към нея.

Жена му рипна и хукна презглава към Юзеница. Че низ урвите надолу се отскубна на турците, отскубна се, но когато стигна в Павелско - цялата в кръв и рани - не можеше вече дума да каже...

Подир това ѝ ляха куршуми, даваха ѝ присол¹³ и какви ли не церове и отвари, но не можа да се оправи. И случи тъй, че на двайсет и петия му имен ден закла-ха Янко, а тя онемя...

След девет месеца роди женска рожбица, която кръсти на без време отишлия си мъж. Оттогава насам Яница бе едничката ѝ радост в живота...

„Мамина мила!”, рече си Калина и погали с ръка  момата до себе си, подир което тръгна към аязмото да се умие и помоли, че се бе развиделило.

Щом се отдалечи, Яница мигом отвори очи и се загледа след майка си. По някое време зърна росните цветя на поляната, отмахна халището и взе да бере. Вече бе свила и сложила на главата си гиздав венец, когато видя Страхил да идва отдолу.

- Добро утро! – поздрави усмихнат той, когато дойде при нея.

- И за теб да е добро! – свенливо му се усмихна и тя.

  - Рано сте станали – учуди се новодошлият. 

- Таман навреме е, че бая път ни чака – посочи с ръка на юг красавицата.

Като чу за тръгване, момъкът въздъхна шумно, после се подвоуми и накрая попита нерешително:

- Янице, искаш ли… да делим залък до края на дните си?

Отпървом момата тъй се сащиса, че нищичко не рече, сетне - цялата почервеняла - кимна срамежливо с глава и шепнешком промълви:

- Да, Страхиле – подир което сведе глава.

- Слава тебе, Господи! – рече момъкът и вдигна нагоре очи, подир което се закръсти.

А проговорилата майчица - спряла се на две-три крачки от тях - не смееше и думица да продума…

Макар че ѝ идеше да литне…

Васил Венински

Разказът е от най-новата книга на автора "РАЗРОВЕНА ЖАРАВА".

¹ биндисвам (тур.) - харесва
² закос (диал.) – окосена трева от едно минаване на косача; откос
³ каматен (диал.) – хубав, краси
⁴ ангария (гр.-тур) – принудителна безплатна работа на бейски имоти и др. в Османската импери
⁵ кратила (диал) - свършила
⁶ Рупчос - родопска нахия, включваща селата от Бойково до Широка лъка
⁷ силях (тур.-ар.) – кожен пояс с прегради за оръжия, огниво и др.
⁸ делия (тур.) – буен, юначен човек
⁹ селям (тур.-ар) - поздрав
¹⁰ Ситово – село в Пловдивдска област
¹¹ хаталия – лош, който носи щета, пакост
¹² Свети Йоан Кръстител или Предтеча
¹³ присол (диал.) – много солена вода, давана в миналото против уплаха